Мамка му, колко далеч беше от Кулиакан. Между два континента, с мароканския бряг на петнадесет километра от испанското крайбрежие: водите на Гибралтарския проток и южната граница на Европа, където не бе и сънувала, че ще отиде. Там Сантяго Фистера извършваше транспортни услуги. Беше наел малка къща на брега на залива на Алхесирас, откъм испанската част, имаше и моторна лодка, закотвена на „Марина Шепард“ пазена от английското знаме на Протока: седемметрова „Фантом“, която развиваше сто и шестдесет мили, с 250 коня — конски глави ги наричаха на местния жаргон, който Тереса започваше да смесва с мексиканския от Синалоа, — и ускоряваше от нула до петдесет и пет възела за двадесет секунди. Сантяго беше морски надничар. За разлика от Гуеро Давила в Синалоа, той нямаше шефове, нито пък работеше само за определен картел. Наемаха го испански, английски, френски и италиански трафиканти, установили се на Коста дел Сол. Останалото беше същото: да прекара нещо от едно място до друго. Сантяго вземаше определената сума при доставката и отговаряше за загубите или неуспехите със собствения си живот. Тази контрабанда — почти винаги хашиш, понякога цигари от складовете в Гибралтар, — нямаше нищо общо с познатата досега на Тереса Мендоса. Светът в тези води беше суров, труден, но не толкова враждебен както в Мексико. По-малко насилие, по-малко смърт. Хората не се убиваха след някоя и друга чашка в повече, нито се поваляха с автоматични откоси, както в Синалоа. От двата бряга северният беше по-спокойният, дори човек да попаднеше в ръцете на закона. Имаше адвокати, съдии, норми, прилагани еднакво към престъпници и жертви. Но от страната на Мароко беше различно: там кошмарът дебнеше отвсякъде. Корупция на всички нива, бегло зачитане на човешките права, затвори, където можеше да изгниеш при ужасни условия. С утежняващото обстоятелство в добавка, че си жена и всичко, което означава това, ако попаднеш в неумолимия лабиринт на мюсюлманско общество. В началото Сантяго се беше възпротивил тя да заеме мястото на Лало Вейга. Прекалено е рисковано, каза той и приключи въпроса. Или вярваше, че го е приключил. Много сериозно и много мъжкарски със странния си галисийски акцент, който понякога се проявяваше — не толкова груб като на останалите испанци, които говореха насечено и неблагозвучно. Но след една безсънна нощ, която прекара загледана първо в тъмнината на тавана, а сетне в познатото сиво развиделяване, прехвърляйки всичко на ум, Тереса събуди Сантяго, за да му каже, че е взела решение. Окончателно. Никога повече нямаше да чака някого, като междувременно гледа сапунени сериали, в никоя къща, в никой град на света. Той можеше да избира: да я приеме на моторницата или да я остави сега, в този миг, край и завинаги, „беше ми много приятно“ и дотук. Тогава той, с набола брада, със зачервени от съня очи, се почеса по разрошената коса и я попита луда ли е, оглупяла ли е или какво. Тя стана гола от леглото и така, както си беше, извади куфара от гардероба и започна да прибира нещата си. Опитваше се да не се поглежда в огледалото, да не поглежда и него, нито да мисли за действията си в момента. Сантяго я остави, наблюдавайки я около минута и половина, без да проговори. Накрая повярва, че тя си отива наистина — Тереса продължаваше да слага дрехи в куфара, без да знае дали ще тръгне или не, — и каза „добре, добре, съгласен съм. Майната му на всичко. Арабите няма да ми скъсат на мен оная работа, ако хванат теб. Така че опитай се да не падаш във водата като Лало“.
— Ето ги.
Едно трикратно изщракване по намаленото почти докрай радио. Малка сянка, оставяща следа от дребни проблясъци по тъмната и тиха повърхност на водата. Никакъв двигател, само приглушен плясък на весла. Сантяго наблюдаваше с бинокъл за нощно виждане, усилващ светлината. Руски. Руснаците, в разгара на разпадането на Съветския съюз, бяха залели с тях Гибралтар. Всеки параход, всяка подводница или риболовен кораб, влязъл в пристанището, разпродаваше всичко, което можеше да се развинти от борда.