— Тия гадни кучи синове пристигат с един час закъснение.
Тереса чуваше шушукането, с лице, залепено отново на окуляра на радара. „Всичко е чисто навън“, каза тя, също тихо. Нито следа от „арабка“. Лодката се заклати, когато Сантяго се изправи на крака и тръгна към задната част с едно въже.
— Селям алейкум.
Товарът идваше добре пакетиран, в херметични пластмасови торби, снабдени с дръжки, за да се прехвърлят по-лесно. Масло от хашиш на таблетки, седем пъти по-концентрирано и по-скъпо от обикновената смола на канабиса. Двадесет килограма на пакет, пресметна Тереса, докато Сантяго ги прехвърляше, а тя ги подреждаше в трюма и разпределяше товара към двата борда. Сантяго я беше научил да затиска един чувал с друг така, че да не се разместват в открито море и беше подчертал значението на доброто подреждане за скоростта на „Фантом“-а, толкова важно, колкото движението на витлото или височината на опашката на двигателя. Един добре или лошо поставен пакет можеше да доведе до няколко възела повече или по-малко. А в тази работа разстоянието от две мили никак не беше за пренебрегване. Често то бе равносилно на дистанцията между свободата и затвора.
— Какво казва радарът?
— Всичко е чисто.
Тереса успяваше да различи два силуета в лодката с греблата. Понякога до нея достигаха думи на арабски, съвсем тихи, или дочуваше нетърпеливото възклицание на Сантяго, който продължаваше да мята пакети на борда. Всичко тънеше в тъмнина, с изключение на черната грамада на планината Муса. По стръмния профил на брега, открояващ се на моменти на изток под светлината на фара на Пунта Сирес, можеха да се различат няколко рибарски хижи и къщи на контрабандисти. Провери отново за сигнали на екрана, като премина от мащаб четири мили на мащаб две мили, а после го разшири на осем. Имаше отразен сигнал — почти накрая. Погледна с далекоглед 7×50, но нищо не видя. Затова прибегна до руския бинокъл: много далечна светлина, движеща се бавно на запад, навярно голям кораб, поел към Атлантическия океан. Без да престава да наблюдава с бинокъла, тя се обърна към брега. Сега всяка светла точка се открояваше ясно на зеления фон на пейзажа, различаваха се камъните и храстите, и дори най-лекото вълнение на водата. Фокусира на близко разстояние, за да види двамата мароканци от малката лодка: младеж с кожено яке и друг, по-зрял мъж с вълнена шапка и тъмна шуба. Сантяго беше на колене до мотора и товареше отзад последните чували. Беше с „теханос“ — така наричаха тук сините джинси — сандали и черна тениска. Виждаше съсредоточения му профил, който обръщаше наляво и надясно, оглеждайки внимателно всичко наоколо. През уреда за нощно виждане Тереса можеше да различи силните му ръце, мускулите, напрегнати при вдигането на товара. Дори и в този момент беше много хубав, негодникът.
Проблемът да работиш като независим превозвач, извън големите организирани мафии, се състоеше в това, че някой можеше да ти се ядоса и да каже опасни думи в неподходящи уши. Както в Мексико. Навярно тази практика обясняваше залавянето на Лало — на Тереса й минаваха различни мисли по повод този случай, свързани с Дрис Ларби. Затова по-късно Сантяго се опита да избегне непредвидени пречки с повече пари, подходящо разпределени в Мароко, посредством един посредник от Сеута. Това намаляваше печалбата, но по принцип даваше голяма сигурност в тези води. Така или иначе, ветеран в занаята, поучил се от станалото при Кала Трамонтана и подозрителен галисиец, какъвто си беше, Сантяго нямаше пълно доверие никому. И добре правеше. Скромните му средства не бяха достатъчни, за да купят всички. Освен това, винаги можеше да се случи командирът на някоя арабка, марокански полицай или жандармерист, да е недоволен от своята част, някой конкурент да плати повече от това, което даваше Сантяго, някой влиятелен адвокат да има нужда от клиенти, които да смуче. Или мароканските власти да организират засада на дребните риби, за да се оправдаят в навечерието на международна конференция по борба с наркотрафика. Но Тереса беше придобила достатъчно опит, за да е наясно, че истинската, конкретната опасност се появява по-късно, при навлизането в испански води. Там бреговата охрана, митничарите и „хайнекеновците“ от градската полиция — наричаха ги така, защото цветът на униформите им напомняше на тези кутии бира, — патрулираха денем и нощем и дебнеха контрабандистите. Предимството беше, че за разлика от мароканците, испанците никога не тръгваха да убиват, защото тогава съдиите и прокурорите се нахвърляха върху тях. В Европа някои неща се приемаха по-сериозно, отколкото в Мексико и Щатите. Това даваше възможност да избягаш, като форсираш двигателя. Макар че не беше лесно да се изплъзнеш от мощните катери „H.J.“ на митничарите или от хеликоптера — Сантяго го наричаше „птичката“. Той бе снабден с мощни системи за засичане, управляваха го ветерани — пилоти, способни да летят на няколко педи над водата. Те принуждаваха да пришпорваш конските сили до предела им, да правиш опасни маневри, за да им се изплъзнеш, рискувайки да аварираш и да бъдеш заловен, преди да достигнеш корабните светлини на Гибралтар. В такъв случай пакетите се изхвърляха зад борда: сбогом завинаги на товара и здравей на друг вид проблеми, по-лоши от полицейските. Защото мафиотите, които се занимаваха с хашиша, не винаги се оказваха склонни да ти влязат в положението. Съществуваше риск след разчистването на сметките шапките да се окажат в повече. Всичко това, без да пропускаме вероятността за сляп куршум в суматохата, водно течение, удар в преследващите лодки, засядане на брега, подводна скала, която да направи на пух и прах лодката и пътниците в нея.