Почти бих могла да го обичам, размишляваше Тереса понякога, стига всичко да не ставаше на погрешното място и в погрешния отрязък от живота. Нещата винаги се случваха прекалено рано или прекалено късно. Въпреки това й беше хубаво с него, толкова добре, че можеше да се отдаде на живота без излишни размисли. Гледаше телевизия, облегната на рамото му, разглеждаше клюкарски списания, излежаваше се на слънце, пушеше цигари „Бисонте“ с хашиш в тях — знаеше, че Сантяго не одобряваше това, но никога не й каза нищо, — или го гледаше как работи на верандата, на фона на морето, гол от кръста нагоре, в моментите, когато се занимаваше с малките си дървени корабни модели. Много й харесваше да го гледа как конструира кораби, защото действително беше търпелив и много сръчен, изпилваше всичко. Рибарските кораби бяха съвсем като истински, боядисани в червено, синьо и бяло, а всяко платно и въже на платноходите беше на мястото си. Любопитно беше това с корабите, с моторницата — също. Защото за своя изненада тя бе открила, че Сантяго не може да плува. Дори кучешката като нея — Гуеро я беше научил на Алтата, — не много стилно, но все пак плуваше. Призна й го веднъж, стана дума, докато говореха за друго. Никога не съм можел да се задържам на повърхността на водата, каза той. Някак ми е особено. Тогава Тереса го попита защо рискува живота си с моторницата, той само сви фаталистично рамене, с онази негова усмивка, която сякаш изникваше след дълъг размисъл. Половината галисийци не знаем да плуваме, отбеляза той накрая. Давим се примирено и толкова. В началото тя не разбираше дали се шегува или говори напълно сериозно.
Една вечер, докато похапваха при Куки — в заведението „Бернал“, една кръчма на военните, — Сантяго я представи на свой познат: репортер от вестник „Диарио де Кадис“, казваше се Оскар Лобато. Сладкодумен, мургав, четиридесетгодишен, с лице, обсипано с белези, което му придаваше мрачен вид, какъвто в действителност не беше. Лобато се чувстваше като риба във вода както сред контрабандистите, така и сред митничарите и полицаите. Четеше книги и разбираше от много неща, от двигатели до география и музика. Познаваше всички, не разкриваше информаторите си дори с опрян в слепоочието пистолет, отдавна се движеше в тези среди и имаше бележник, пълен с телефонни номера. Когато можеше, винаги помагаше, без да го интересува от коя страна на закона се сражаваше съответният човек. Правеше го отчасти за да поддържа връзките си, отчасти защото, въпреки славата на професията му, казваха, че не е лош човек. Освен това обичаше работата си. Тия дни обикаляше „Атунара“, стария рибарски квартал на Ла Линеа, където безработицата беше превърнала рибарите в контрабандисти. Моторниците на Гибралтар докарваха стоката на крайбрежието посред бял ден. Разтоварваха я жени и деца, които сами чертаеха пешеходните зебри на шосето, за да пресичат по-лесно с чувалите на гърба. Малчуганите играеха на трафиканти и полицаи на морския бряг, като се преследваха с празни кашони от „Уинстън“ на главите си. Само най-малките приемаха ролята на стражари. Там всяко вмешателство на полицията завършваше със сълзотворен газ, удари с гумени палки, с истински батални сцени между жителите и пазителите на реда.