Това не може да продължава вечно, помисли си тя. Бяха се любили целия следобед, ненаситно. Сега минаваха под средновековната арка на стената на Тарифа. Отвоювана от арабите — прочете Тереса на горния праг на портата — по времето на крал Санчо IV Смелия, на 21 септември 1292 година. Делова среща, бе казал Сантяго. Половин час път с кола. Можем да използваме случая да пийнем нещо, да се поразходим. После ще вечеряме свински ребърца при Хуан Луис. И ето, вече бяха там, в залеза, сивеещ от източния вятър, който вдигаше бели пенести зайчета в морето. Пред тях бе плажът на Лансес, крайбрежието, което се простираше до Атлантическия океан. От другата страна на Средиземно море се виждаше Африка, забулена в тънка мъглица, която вечерта носеше полека от изток. И те не бързаха, вървяха прегърнати през кръста из тесните улички на градчето с варосаните къщи, където винаги духаше вятър, от всички посоки и почти триста шестдесет и пет дни в годината. Тази вечер духаше много силно и преди да навлязат в града, те останаха да погледат как морските вълни се разбиват във вълнолома край паркинга под средновековната стена, точно до Ла Калета, където превърнатата в прах вода пръскаше предното стъкло на черокито. Бяха се разположили удобно, слушаха радио, тя се беше облегнала на рамото на Сантяго. Тогава Тереса видя навътре в морето, далече, голям платноходен кораб с три мачти, като тези от старите филми. Той се движеше много бавно към Атлантика, предната му част потъваше под силните тласъци на вятъра, очертанията му приличаха на рисунка с туш, която се размиваше сред сивата пелена на пяната. Напомняше на призрачен кораб, излязъл от друго време, който не бе спрял да плава от много години или дори от векове насам. После излязоха от колата и се упътиха към центъра на градчето по най-защитените от вятъра улици, зяпайки витрините. Летният сезон беше отминал. Но масите вътре и под навеса на кафене „Сентрал“ бяха все така пълни със загорели мъже и жени с атлетични фигури и вид на чужденци. Много руси коси, много обици по ушите, много шарени тениски. Сърфисти, беше уточнил Сантяго първия път, когато дойдоха тук. Ентусиасти. В този живот си има хора за всичко.
— Да видим дали някой ден няма да се объркаш и да ми кажеш, че ме обичаш.
Тереса се обърна се към него, като чу тези думи. Не беше притеснен, нито в лошо настроение. Дори не ставаше дума за упрек.
— Обичам те, глупако.
— Разбира се.
Винаги й се присмиваше с нежност за това. Гледаше я и се опитваше да я предизвика да проговори. Все едно пари ти искам, казваше той. Толкова блудкаво излезе. Направо, дето има една дума, ме разби. Тогава Тереса го прегръщаше, целуваше го по очите и му казваше „обичам те, обичам те, обичам те“ много пъти. Сладък галисийски глупчо. А той се шегуваше, сякаш това не го засягаше, все едно това беше претекст за разговор, повод за насмешка, а упрека отправяше тя. Стига, стига. Стига. Накрая спираха да се смеят, стояха един срещу друг и Тереса изпитваше безсилие при мисълта за всичко, което не бе възможно. В това време очите на мъжа се впиваха в нея, примирени, сякаш плачеха скрито. Приличаше на малко момче, което тича след по-големите си другарчета, а те бягат от него. Жестоко, безмълвно страдание, което я разнежваше и тогава си мислеше, че може би наистина обича този мъж. Винаги, когато станеше така, Тереса потискаше порива да вдигне ръка и да погали лицето на Сантяго — такъв жест би бил труден за разбиране и обяснение, сякаш му дължеше нещо и никога нямаше да може да му го даде.