— За какво мислиш?
— За нищо.
Дано това никога няма край, пожелаваше си тя. Дано това съществуване между живота и смъртта, надвиснало над странна пропаст, да продължи, докато един ден изрека думи, които отново да са истина. Дано кожата, ръцете, очите и устните му заличат паметта ми и аз се преродя или най-сетне умра, за да изрека като нови старите думи, които сега ми звучат като предателство и лъжа. Дано да имам, да има, да имаме, — достатъчно време за това.
Никога не говореха за Гуеро Давила. Сантяго не беше от тези, с които можеш да разговаряш за другите си мъже, нито тя беше от тези, които го правеха. Понякога той поемаше дълбоко дъх в тъмнината и Тереса почти можеше да чуе въпросите. Това още се случваше, но от известно време тези въпроси бяха само навик, привичен шепот в тишината. В началото, през първите дни, когато мъжете, дори тези, които са били за малко, имат претенциите да наложат мрачни — неумолими — права, отиващи отвъд чистото физическо притежание, Сантяго й зададе въпросите на глас. По неговия начин, разбира се. Не много ясно и нищо конкретно. Кръжеше като койот, привлечен от огъня, без да се осмелява да се приближи. Беше подочул нещо от приятели на приятели, които имаха други приятели. Повтаряше все това. Имаше един мъж, каза тя веднъж. Дотегнало й беше да го гледа как души около едно и също, а след въпросите без отговори надвисваше непоносима тишина. Имаше един хубав, смел и глупав мъж, каза тя. Отракан. Готин проклетник като теб — като всички. Но той ме хвана още като девойка, тогава не знаех нищо за живота. Накрая ме прецака, яко ме прецака. Принудих се да бягам заради него. Втурнах се слепешком и надалеч, стигнах дотук, където ти ме намери. Но на теб трябва да ти е все едно дали съм имала друг мъж или не, защото този, за когото ти говоря, е мъртъв, напълно мъртъв. Видяха му сметката и това е. Умря, както всички ще умрем, но той умря по-рано. А какво е бил този мъж в живота ми си е моя работа, не твоя. След всичко това, веднъж, когато се любеха, любеха се страхотно, здраво вкопчени един в друг, когато умът на Тереса беше отлетял нанякъде и не съществуваха нито спомени, нито бъдеще, само настояще, сгъстено, плътно, наситено със страст настояще, на което се отдаваше без угризения, тя отвори очи и видя, че Сантяго беше спрял и я гледаше отблизо в полумрака. Забеляза, че той движи устните си. И когато накрая дойде на себе си и вникна в смисъла на думите му, първото, което й мина през ума, бе: задръстен галисиец, глупак като всички други, тъп, тъп, тъп. Тези въпроси в най-неподходящия момент: той или аз, той ли е по-добър или аз, обичаш ли ме, обичаше ли го. Сякаш всичко можеше да се сведе до това и животът е черен или бял, добър или лош, единият е по-добър, или по-лош от другия. Внезапно почувства, че устата й пресъхва, бедрата й се сключват и нов гняв се надига в душата й. Не защото той пак задаваше въпроси и бе избрал лош момент, а защото беше елементарен и груб, и искаше потвърждение на неща, които нямаха нищо общо с нея, като разравяше спомени, които нямаха нищо общо с него. Това дори не беше ревност, а честолюбие, навик, абсурдното мъжество на мъжкаря, който отделя женската от стадото и я лишава от всякакъв друг живот, освен този, с който той дарява тялото й. Затова й се прииска да го обиди, да го нарани. Отблъсна го рязко и изплю едно „да“, точно така, „да“, да видим сега за какъв се мисли тъпият му галисиец. Навярно е смятал, че животът започва с него и с оная му работа. С теб съм, защото нямам по-добро място, където да отида, или пък защото разбрах, че не мога да живея сама, без мъж, който да прилича на другия. А защо първият ме избра или аз го избрах — за това вече въобще не ми пука. Надигна се, гола, все още без да се е откъснала от него, и му удари една силна плесница, от която главата на Сантяго се завъртя. Канеше се да му удари още една, но той я изпревари. Застанал на колене над нея, той й върна шамара без ярост, със студена, премерена, неочаквана жестокост. После остана загледан в нея, така както си беше на колене, без да помръдва, докато тя ронеше сълзи, които сякаш не излизаха от очите, а се изтръгваха от гърдите и гърлото й. Плачеше, както си лежеше по гръб и го ругаеше през зъби. Гаден, мръсен галисиец, подлец, негодник, копеле, кучи син, свиня, свиня, свиня. После той се отпусна до нея и остана така известно време, без да казва нищо и без да я докосва, засрамен и объркан. Тя продължаваше да не помръдва, постепенно се успокояваше и усещаше как сълзите й изсъхват по лицето. Това беше всичко. Този случай си остана единствен. Повече не вдигнаха ръка един на друг. Нямаше и повече въпроси.