Спорът продължаваше тихо, докато сервитьорката носеше още бири и джин с тоник. Въпреки непреклонността на Сантяго по въпроса с „нотариусите“, Канябота не се предаваше. А ако те хванат и хвърлиш стоката, заинатил се беше той. Как ще го докажеш без свидетели? Не знам си колко килограма зад борда, а ти се завръщаш доволен от себе си, така ли? Този път клиентите са италианци, а те имат лош нрав. Казвам ти го, защото ги познавам. Гадни мафиоти. В крайна сметка един нотариус е гаранция и за тях, и за теб. За всички. Остави този път госпожата на сушата и не прави грешка. Не прецаквай мен, не прави грешка, не прецаквай и себе си.
— Ако се случи да ме хванат и хвърля пакетите — отговори Сантяго, — всички ще знаят, че е станало, защото съм бил принуден да ги хвърля… Държа на думата си. И хората, които ме наемат, знаят това.
— Всичко това са празни приказки. Няма ли да приемеш най-сетне?
— Не.
Канябота погледна Еди Алварес и прекара ръка по обръснатата си глава. Обяви се за победен. После запали нова цигара от тия с особения филтър. За мен е обратен, помисли си Тереса. Лява резба е. Ризата на довереното лице беше подгизнала, цялата в петна от пот. Струйка пот се стичаше от носа до горната му устна. Тереса продължаваше да мълчи, забила поглед в лявата си ръка, която лежеше на масата. Дълги, лакирани в червено нокти, седем гривни от мексиканско сребро, малка сребърна запалка — подарък от Сантяго за рождения й ден. От цялата си душа желаеше разговорът да приключи. Да излезе от там, да целуне мъжа до себе си, да прокара език по устните му, да вкопчи червените си нокти в гърба му. Да забрави за малко всичко това. Всички тези хора.
— Някой ден ще си имаш неприятности — вметна полицаят.
Това бяха първите думи, които произнасяше. Обърна се директно към Сантяго. Гледаше го преднамерено втренчено, сякаш запечатваше чертите му в паметта си. Поглед, който обещаваше други разговори на четири очи, в уединението на единочката, където никой няма да се изненада, ако чуе викове.
— Гледай да не ми ги създадеш точно ти.
Изучаваха се още малко, мълчешком. Думите на Сантяго бяха показателни. Искаше да каже, че освен единочки, където можеш да пребиеш от бой човек, съществуваха и тъмни улици и паркинги, където някой корумпиран полицай можеше да се озове със забит в слабините нож, хряс-хряс, точно в бедрената артерия. А оттам пет литра кръв се изливат в един миг. Ако бутнеш някого, докато се качваш нагоре по стълбата, на слизане може да се спънеш в него. Още повече, ако този някой е галисиец, защото, колкото и да внимаваш, не си в състояние да разбереш дали се качва или слиза.
— Добре, разбрано — Канябота плесна леко и помирително длани. — Това са проклетите ти правила, както твърдиш. Хайде да не се караме… Всички сме в кюпа, нали?
— Всички — подкрепи го Еди Алварес, който бършеше очилата си с кърпичка.
Канябота се приведе към Сантяго. С или без „нотариуси“, сделката си е сделка. Бизнес.
— Четиристотин килограма първокачествено хашишово масло във вързопи от по двадесет килограма — уточни той, като изписваше цифри и въображаеми рисунки с пръст върху масата. — Да се прекарат вторник вечерта, по тъмно… Познаваш мястото: Пунта Кастор, малкият плаж близо до кръговото движение, точно където свършва обиколният път на Естепона и започва шосето за Малага. Ще те чакат в един и половина, ни по-рано, ни по-късно.
Сантяго се замисли за миг. Взираше се в масата, сякаш Канябота наистина беше нарисувал там пътя.
— Изглежда ми далечко. Ако трябва да сляза на юг за стоката до Ал Марса или Пунта Сирес и после да разтоваря толкова бързо… От арабите до Естепона има четиридесет мили по права линия. Ще трябва да товаря по светло, а пътят на връщане е дълъг.