После до брега всичко вървеше нормално. Движеха се със закъснение. Протокът беше тих като езеро, затова Сантяго вдигна стабилизатора на опашката и „Фантом“-ът препусна на север. Тереса усещаше, че е притеснен, форсираше грубо и рязко двигателя, сякаш му се искаше тази нощ да свърши най-после. Няма нищо, отвърна й той уклончиво, когато тя го попита какво има. Няма нищо, абсолютно нищо. Не беше от разговорливите, но Тереса предугади, че мълчанието му е по-тревожно от друг път. Светлините на Ла Линеа се показваха на изток, от лявата им страна, когато двата еднакви бляскави силуета на Естепона и Марбеля се появиха пред тях, все по-ярки при всеки следващ подскок на лодката. Светлината на фара на Естепона беше особено ясна отляво: на всеки петнадесет секунди сияние, последвано от други две. Тереса погледна през окуляра на радара, за да види дали може да изчисли разстоянието до сушата. Тогава се сепна. Видя отразен сигнал на монитора, неподвижен, на една миля на изток от тях. Погледна с бинокъла в тази посока. Не видя нито зелени, нито червени светлини и се уплаши, че е катер, дебнещ на тъмно. Или пък друга моторница, очакваща уговорения момент да се приближи към брега.
Петнадесет минути по-късно, на плажа, работата съвсем се обърка. Прожектори от всички страни, които ги заслепяваха, викове „горе ръцете, полиция, горе ръцете, предай се!“. Сини светлини пробягваха по кръговото движение на пътя и по мъжете, които разтоварваха. Нагазили до кръста в морето, те застиваха неподвижни с пакета в ръце или ги изпускаха и побягваха безсмислено, пляскайки във водата. Сантяго бе осветен в контражур. Той се приведе, без да промълви дума, но нито се оплака, нито изруга, не каза абсолютно нищо. Примирен, но професионалист, той даде на заден ход. Когато дъното на „Фантом“-а вече не докосваше пясък, даде пълен наляво и натисна педала на газта до край. Рооооаааар. Лодката потегли покрай брега в едва три педи вода, в началото изправена на задницата, вдигнала нос към небето, после започна да прави кратки подскоци с пълно планиране в тихата вода. Отдалечаваше се по диагонал от крайбрежието и светлините, търсеше закрилящия мрак на морето и далечния блясък на Гибралтар, на двадесет мили на югоизток. Междувременно Тереса хващаше един след друг пакетите от по двадесет килограма, останали на борда, вдигаше ги и ги запращаше в морето. Ръмженето на лодката заглушаваше плясъка при потъването им в дирята на лодката.
Тогава отгоре им връхлетя птичката. Чу шума на перките й високо и отзад. Вдигна поглед и веднага й се наложи да затвори очи и да извие лице настрани, защото в този момент отгоре пуснаха прожектора. Краят на едната ска, огрян от светлината, се наклони на едната страна, после на другата, много близо до главата й. Това я накара да се приведе, като междувременно се облягаше с ръце на раменете на Сантяго. Усети под дрехата напрегнатите мускули на превитото му над кормилото тяло. Видя чертите му, огряни за миг от снопа светлина. Пяната, отскачаща на пръски, мокреше лицето и косата му. Беше по-хубав отвсякога. Дори когато се любеха и тя го гледаше отблизо и й идеше да го изяде, след като го бе целувала, хапала и забивала ноктите си до кръв в него, не беше толкова красив, колкото в този момент. Съсредоточен и уверен, бдящ за руля, за морето и за скоростта на „Фантом“-а. Вършеше това, което умееше най-добре на света — бореше се по своя си начин срещу живота, съдбата и тази обвиняваща светлина, която ги преследваше подобно на око на зъл великан. Мъжете се делят на две групи, хрумна й внезапно. Едните се борят, другите — не. Едните приемат живота, какъвто дойде, казват „карай да върви“ и това е. А когато ги осветят с прожектори, вдигат ръце на брега. Другите са тези, които карат понякога една жена да ги погледне сред тъмното море така, както сега аз гледам него.