Котаракът, който се отъркваше в панталоните ми, заби нокти в чорапа, така че го отблъснах дискретно с пета, което предизвика кратко укорително мълчание от страна на събеседничката ми.
— Във всеки случай — продължи тя след неловката пауза, като повика котарака на коленете си, „ела тук, Анубис, сладичък“, — О’Фарел беше зряла жена, с характер. Новодошлата попадна под силното въздействие на първата: добро семейство, пари, аристократично име, култура… Благодарение на съкилийничката си Мендоса откри ползата от образоваността. Това бе положителната страна на влиянието, вдъхна й желание да надскочи това, което е, да се промени. Започна да чете, да учи. Откри, че не е задължително да зависиш от мъж. Имаше математически способности. Възползва се от възможността да се развие в образователните програми за затворнички, които тогава позволяваха да намаляваш ден по ден присъдата си. Само за една година мина началния курс по математика, друг по граматика и правопис, понаучи и английски. Четеше ненаситно всякакви книги. Накрая човек можеше да я види както с роман на Агата Кристи, така и с пътепис или научно-популярно четиво. О’Фарел я подтикна към всичко това. Адвокатът на Мендоса беше един гибралтарец, който я заряза малко след като влезе в затвора. Изглежда, обаче си бе задържал парите, много или малко, не зная. В Ел Пуерто де Санта Мария въобще не дойде да я види — някои затворнички се сдобиваха с фалшиви удостоверения за съжителство, за да бъдат посещавани от мъже, — нито пък я посети някой друг. Беше съвсем сама. Така че О’Фарел направи всички необходими постъпки и формалности, за да постигне за нея първо по-свободен режим, а после и условна присъда. При друг човек, това навярно щеше да улесни социалната адаптация. Щом излезе на свобода, Мендоса можеше да си намери прилична работа: учеше бързо, имаше инстинкт, здрав разум и много висок коефициент на интелигентност — социалната служителка отново бе отворила тетрадките си, — значително над 130. За съжаление приятелката й О’Фарел беше прекалено голяма мръсница. Притежаваше определени вкусове, определени слабости. Нали вече знаете — гледаше така, като че ли се съмняваше дали наистина зная. — Някои пороци. При жените, продължи тя, някои влияния и връзки са по-силни, отколкото при мъжете. После идва това, за което стана дума: историята с изчезналия кокаин и всичко останало. Въпреки че в затвора — въпросният Анубис мъркаше, докато господарката му го галеше по главата, — винаги се разправят подобни истории и какви ли не още. Така че никой не повярва, че е истина. Абсолютно никой — повтори настоятелно тя, след многозначителна пауза, без да спира да гали котарака. Дори сега, след като са минали девет години и въпреки публикациите в пресата по въпроса, социалната служителка продължаваше да е убедена, че това с кокаина е само легенда.
— Виждате какъв е животът. Първо О’Фарел промени Мексиканката, после, както разправят, Мексиканката имала пълна власт над живота на другата. Нали?… Как да имаш доверие на божите кравички.
„Колкото до мен, винаги ще си спомням младия войник с бледа кожа и блестящи очи, и когато ангелът на смъртта слезе, сигурен съм, че ще разпозная в него Селим…“
Денят, в който навърши двадесет и пет години — бяха й махнали последния гипс преди една седмица, — Тереса сложи книгоразделителя на 579 страница на книгата, която я беше пленила. Никога преди не беше помисляла, че човек може да се види толкова проникновено отразен в това, което чете, че читател и герой могат да са едно цяло. Пати О’Фарел беше права: повече от киното и телевизията, романите ти позволяваха да преживееш неща, за които един живот не е достатъчен. Това беше странната магия, която я приковаваше към томчето, чиито страници се разпадаха от прелистване и които Пати беше оправила за пет дена, през които Тереса бе чакала нетърпеливо, прекъснала четенето на глава XXVII — „Катакомбите на Сан Себастиан“. Защото, каза Пати, работата не е в това само да се четат книгите, Мексиканке, а и във физическото удоволствие и душевната утеха от това да ги държиш в ръцете си. За да засили удоволствието и утехата, Пати отиде с книгата в книговезницата на затворничките и им поръча да разшият страниците, да ги зашият отново внимателно, после да им сложат дебел картон отвън, цветна хартия за титулните страници и накрая — красива кафява кожена подвързия със златни букви, които гласяха: Александър Дюма, а отдолу заглавието: „Граф Монте Кристо“.