После замлъкна, все едно това беше всичко или не беше съвсем сигурна дали трябва да й го разкаже, или пък очакваше някаква реакция от страна на Тереса. Но Тереса не каза нищо — нито „хайде, разправи ми“, нито „недей да го правиш“. Лежеше, без да помръдне, загледана в тъмнината.
— Имам скрито съкровище навън — добави най-сетне Пати.
Тереса чу смеха си, преди да си даде сметка, че се смее.
— Да му се не види — отвърна тя. — Също като абат Фариа.
— Точно така — сега и Пати се смееше. — Само че аз нямам намерение да умирам тук… Всъщност нямам намерение да умирам, където и да е.
— И какво е това съкровище? — заинтересува се Тереса.
— Нещо, което се загуби, всички търсиха и никой не го намери. Защото тези, които го скриха са, мъртви… Като на филм, нали?
— Не смятам, че прилича на филм, прилича на истинския живот.
Двете се умълчаха отново. Не съм сигурна, мислеше си Тереса. Не съм напълно уверена, че искам откровенията ти, Полковник. Навярно защото ме превъзхождаш в знания, интелигентност, години и всичко останало и защото винаги те хващам да ме гледаш така, както ме гледаш. Вероятно не ми действа успокояващо това, че свършваш — че се празниш, както казвате тук, — когато те целувам. Ако човек е уморен, има неща, които е по-добре да не знае. А тази нощ се чувствам много уморена, може би защото пуших, пих и се надрусах прекалено и сега не спя. Въобще тази година се чувствам много уморена. И в този живот — също. На моменти думата „утре“ като че ли не съществува. Адвокатът дойде да се срещнем само веднъж. Оттогава съм получила едно писмо, в което ми съобщава, че е вложил парите в картини, чиято цена е паднала толкова, че не е останало дори за ковчег, ако взема да пукна. Истината е, че не ми пука. Единствената добра страна на престоя ми в затвора е, че не съществува нищо друго, освен настоящето и няма нужда да разсъждавам за това, което съм оставила навън. Или за това, което ме очаква навън.
— Тези съкровища са опасни — отбеляза тя.
— Разбира се, че са — Пати говореше бавно и тихо, сякаш премисляше всяка дума. — Аз самата платих висока цена… Няколко куршума, нали знаеш. Бум, бум. И ето ме тук.
— И какво става с това проклето съкровище, полковник Пати О’Фарел?
Двете пак се разсмяха в тъмнината. После нещо присветна при възглавницата на Пати, която си беше запалила цигара.
— Може да отида да го потърся — каза тя, — когато изляза оттук.
— Но ти не се нуждаеш от него. Богата си.
— Не достатъчно. Това, което харча тук, не е мое, а на семейството ми — тонът й стана ироничен при произнасянето на думата „семейство“. — … А и това съкровище, за което говоря, са много пари. Наистина много. То води до още много, много, много повече пари, като в приказките.
— Наистина ли знаеш къде е?
— Разбира се.
— Има ли си господар това съкровище?… Искам да кажа друг, освен теб.
Огънчето на цигарата присветна за миг. Тишина.
— Това беше хубав въпрос — рече Пати.
— Дявол да го вземе. Това всъщност е въпросът.
Отново замълчаха. Защото ти знаеш много повече неща от мен, разсъждаваше Тереса. Имаш образование и положение в обществото, адвокат, който те посещава от време на време, и хубава сумичка в банката, нищо, че е на семейството ти. Но от това, за което ми говориш, и аз разбирам нещичко, дори вероятно за първи път разбирам повече от теб. Макар да се хвалиш с белезите от куршумите като звездички, с някакво убито гадже и съкровище, очакващо те навън, всичко това си го гледала отгоре. За разлика от теб аз съм го гледала отдолу. Затова зная неща, които ти не си видяла. Далеч са от теб по рождение, с тази твоя толкова руса коса, толкова светла кожа и обноските ти на госпожичка от Чапултепек. Видяла съм кал по голите си крака като малко момиче в „Лас Сиете Готас“, където пияниците чукаха на вратата на майка ми призори и аз я чувах да им отваря. Видяла съм и усмивката на Гато Фиерос. И скалата на Леон. Хвърляла съм съкровища в морето при скорост от петдесет и пет възела, с катер, залепен за задника. Така че не се будалкай.
— На този въпрос е трудно да се отговори — каза накрая Пати. — Някои хора го търсиха, разбира се. Смятаха, че имат известни права… Но оттогава е минало време. Сега на никой не му е известно, че аз зная.
— И защо ми разказваш всичко това?
Огънчето на цигарата проблясна яркочервено няколко пъти, преди да дойде отговорът.
— Не зная. Или пък зная.
— Не съм си те представяла като такава бъбривка. Бих могла да те издам, да отида и да изпея цялата история.
— Не. Заедно сме достатъчно време и те наблюдавам. Не си от тия.
Ново мълчание. Този път беше по-дълго от предишните.
— Ти си мълчалива и лоялна.
— Ти също — отвърна Тереса.
— Не. Аз съм друга.
Тереса видя как огънчето на цигарата угасва. Изпитваше любопитство, но също и желание този разговор да свърши. Може и да е приключил и така да си остане, помисли си тя. Не искам утре да съжалява, че е казала неща, които не е трябвало да казва. Неща далеч от мен, където не бих могла да я последвам. От друга страна, ако сега заспи, винаги бихме могли да премълчаваме това, като се оправдаем с дрогата, веселбата и текилата.
— Възможно е един ден да ти предложа да намерим съкровището — заключи внезапно Пати. — Аз и ти, двете заедно.
Тереса затаи дъх. Ето това е, каза си тя. Сега вече никога не ще можем да се правим, че този разговор не се е състоял. Казаното от нас ни прави пленници много повече от стореното или премълчаното. Най-голямото зло за човешкото същество е сътворяването на думата. Вижте ги кучетата. Верни са, защото не говорят.
— И защо точно аз?
Не можеше да замълчи. Но не можеше да каже да или не. Беше нужен отговор и този въпрос беше единственият възможен отговор. Чу Пати да се обръща на нара към стената, преди да отговори.
— Ще ти кажа, когато му дойде времето. Ако въобще дойде.