— Говори се — вметнах аз, — че е било благодарение на Патрисия О’Фарел, нейните адвокати й уредили документите.
Видях как понечва да сложи ръка на сърцето си, все едно го бях обидил. Остави жеста недовършен.
— Говори се какво ли не. Истината е, че имаше един момент, в който, да кажем, че… — гледаше ме, сякаш съм от Свидетелите на Йехова. — Имах други ангажименти. Историята с Мексиканката се намираше в мъртвата си точка.
— Искате да кажете, че парите са се били свършили?
— Малкото, с които разполагах — да. Свършиха.
— И тогава спряхте да се занимавате с нейния случай.
— Вижте — показваше ми дланите си, като ги вдигаше леко нагоре. Жестът като че ли му носеше леко облекчение. — Аз живея от това. Не можех да губя времето си. И служебните адвокати вършат някаква работа. Освен това, повтарям ви, невъзможно бе да се предположи…
— Разбирам. Тя не ви ли потърси сметка по-късно?
Затвори се в съсредоточено съзерцание на стъклената чаша на масата. Този въпрос като че ли не събуждаше приятни спомени. Накрая сви рамене вместо отговор и пак ме погледна.
— По-късно обаче — настоях аз, — отново сте работили за нея.
Пъхна ръце в джобовете на сакото си и пак ги извади. Глътка от чашата и пак упражнението с ръцете. Може и да съм го правил, призна накрая. За кратко и много отдавна. Отказа да говори повече. Чист съм.
На мен ми беше известно друго, но не му го казах. Бяха ми разказали, че щом излязла от затвора, Мексиканката го хванала здраво за топките. Изстискала го и го захвърлила, когато вече не й бил нужен. Така беше според думите на полицейския началник Пепе Кабрера от Торемолинос. Мендоса му го изкарала през носа на този кучи син. Всичко. Тази фраза много пасваше на Еди Алварес. Прекрасно си представяш как му изкарват през носа всичко, което се наложи. Кажи му, че го търсиш от мое име, посъветва ме Кабрера, докато обядвахме в морския спортен клуб на Беналмадена. Това лайно ми е много задължено и не може да ти откаже. За онзи контейнер в Лондон и англичанина от обира на Хийтроу, например. Само това му кажи и ще запреде тънко пред теб. Какво ще измъкнеш от него, вече си е твоя работа.
— Тогава не е била злопаметна — рекох аз.
Погледна ме с професионална предпазливост. „Защо казвате това“, попита ме той.
— Пунта Кастор.
Предположих, че пресмяташе до каква степен бях запознат със случая. Не исках да го мамя.
— Прословутият капан — казах.
Думата му подейства като очистително и той се отприщи.
— Не се занасяйте с мен — размърда се неспокойно на плетения стол, който заскърца под него. — Какво знаете вие за капаните?… Тази дума е твърде крайна.
— Затова съм тук. Да ми разкажете.
— Вече е все едно — отвърна той и взе чашата. — Тереса знаеше, че аз нямам нищо общо с това, което крояха Канябота и онзи сержант от градската полиция при Пунта Кастор. После тя посвети достатъчно време и усилия, за да провери всичко. Когато дойде моят ред… Е, добре. Доказах, че съм минавал оттам случайно. Потвърждение за това е фактът, че съм жив.
Замисли се, като потракваше леда в чашата. Отпи.
— Въпреки парите от картините, въпреки Пунта Кастор и всичко останало — натърти той, като изглеждаше изненадан, — аз съм жив.
Отпи пак. Две глътки. Очевидно от тези спомени му пресъхваше гърлото. В действителност, каза той, никой никога не е тръгвал специално срещу Сантяго Фистера. Никой. Канябота и ония, за които той работеше, търсеха само примамка: да отвлече вниманието, докато истинската пратка се разтоварваше на друго място. Въпрос на лош късмет. Не беше от тези, които ще се разприказват, ако го хванат. Освен това не беше тукашен, беше независим и нямаше нито приятели, нито бе особено симпатичен някому в околността… И най-вече онзи полицай от градската полиция си го беше нарочил. Така че избраха него.