— И нея.
Столът отново заскърца под Еди Алварес. Гледаше към стълбите на откритото заведение, като че ли Тереса Мендоса щеше да се появи всеки момент. Не проговаряше. Отново отпи от питието. После намести очилата си и рече: „За съжаление“. Пак потъна в мълчание. Следваща глътка. За съжаление никой не можеше да си представи, че Мексиканката ще стигне дотам, докъдето стигна.
— Но повтарям, че аз нямах нищо общо с това. Потвърждението е… Мамка му. Вече го казах.
— Че сте жив.
— Да — гледаше ме предизвикателно. — Това доказва искреността ми.
— А какво стана по-късно с тях?… С Канябота и сержант Веласко?
Предизвикателното изражение издържа три секунди. После отново се сви в себе си. Знаеш го толкова добре, колкото и аз, казваха недоверчивите му очи. Всеки, който е чел вестници, го знае. Но ако смяташ, че аз ще съм този, който ще ти го разкаже, много се лъжеш.
— Нищо не зная за това.
Направи гримаса, сякаш затваря с цип устата си, и придоби злостен и доволен вид: видът на човек, който продължава да диша, докато други негови познати вече нямат тази възможност. Поръчах кафе за мен и още един шоколадов ликьор за него. От града и от пристанището долитаха далечни шумове. Една кола набираше скорост по шосето под терасата, форсирайки двигателя, в посока към високата част на Голямата скала. Стори ми се, че видях руса жена зад волана и до нея мъж с моряшко сако.
— Така или иначе — продължи Еди Алварес след кратък размисъл, — всичко това се случи после, когато нещата се промениха и тя имаше възможност да потърси сметка… Вижте, сигурен съм, че при излизането й от Ел Пуерто де Санта Мария единствената мисъл в главата й е била как да изчезне. Смятам, че никога не е била амбициозна, нито мечтателка… Обзалагам се, че дори не беше отмъстителна. Стигаше й, че е жива и нищо повече. Но понякога става така, че съдбата, след като ти е изиграла няколко лоши номера, накрая ти сервира нещо хубаво наготово.
Група гибралтарци седнаха на съседната маса. Еди Алварес ги познаваше и отиде да ги поздрави. Това ми даде възможност да го разгледам отстрани: угодническия начин, по който се усмихваше, подаваше ръка и слушаше, сякаш очакваше да му се подскаже какво да каже или как точно да се държи. Оцеляващ вид, помислих си. Видът мръсници, който оцелява, така ми го беше описал един друг Еди с фамилия Кампельо, също от Гибралтар, стар мой приятел и главен редактор на местния седмичник „Бокс“. Тоя бъзливец не беше в състояние дори да извърши предателство, каза Кампельо, когато го попитах за връзката между адвоката и Тереса Мендоса. В случилото се при Пунта Кастор бяха замесени Канябота и полицаят. Алварес се задоволи да вземе парите на галисиеца. Но тази жена въобще не я интересуваха парите. Доказателството за това е, че после купи този гаден тип и го накара да работи за нея.
— И забележете — Еди Алварес вече се връщаше на нашата маса, — бих казал, че Мексиканката продължава да не е отмъстителна. Нейното е по-скоро… Не зная. Практическо разрешение на проблема, разбирате ли?… В нейния свят работите не остават да висят недовършени.
Тогава ми разказа нещо любопитно. Когато я затвориха в Ел Пуерто, започна той, отидох в къщата в Палмонес, където живееха с галисиеца, за да разчистя всичко и да я затворя. И знаете ли какво? И този път беше излязла в морето, както толкова много пъти преди, без да знае, че ще й е за последно. Въпреки това, всичко беше сложено в кашони, всяко нещо — на мястото си. Дори шкафовете бяха подредени като в аптека.
— Не беше студената пресметливост, амбицията или желанието за отмъщение — Еди Алварес кимаше с глава, докато ме гледаше така, сякаш кашоните и шкафовете обясняваха всичко, — аз смятам, че характерното за Тереса Мендоса винаги е било чувството й за симетрия.
Свърши с метенето на дървения подиум, сипа си половин чашка текила и доля догоре портокалов сок. Отиде да изпуши една цигара в дъното, боса, с крака, потънали в приятно хладния пясък. Слънцето беше още ниско, полегатите му лъчи изпълваха плажа със сенки на всяка крачка и той заприличваше на лунен пейзаж. Между капанчето и плажа всичко беше почистено, подредено и очакваше курортистите, които щяха да заприиждат в късните часове на сутринта. Имаше по два шезлонга до всеки чадър, грижливо строени от Тереса с дюшеците на бели и сини райета, добре изтупани и сложени на местата им. Нямаше никакъв вятър, морето беше спокойно, тиха бе и водата по крайбрежието. Слънцето от изток хвърляше оранжеви металически отблясъци между огретите силуети на малкото разхождащи се хора: пенсионери на утринна разходка, млада двойка с кучето си, самотен мъж, загледан в морето, с въдица, подпряна в пясъка. В края на плажа и слънчевото сияние, зад боровете, палмите и магнолиите се намираше Марбеля с покривите на вилите и кулите от цимент и стъкло, хвърлящи дълги сенки на изток в златистата утринна мараня над морето.