И сега какво, беше се запитала тя, щом видя улицата пред себе си и стените на затвора зад гърба си. Отговорът й го даде Пати О’Фарел. Препоръча я на приятели, които държаха заведения по крайбрежието на Марбеля. Няма да те разпитват, нито ще те експлоатират прекалено, каза й тя. Няма и да те чукат, ако ти не искаш. Тази работа правеше условното освобождаване на Тереса възможно — оставаше повече от година до изплащането на дълга й към Правосъдието, — с единственото ограничение да знаят местонахождението й и да се явява един път седмично в местното полицейско управление. Даваше й още необходимите средства, за да си плаща стаята в пансиона на улица „Сан Ласаро“, храната, някоя и друга дреха, цигарите и малко марокански хашиш — да си подари кокаин беше далеч от възможностите й, — с който подсилваше цигарите „Бисонте“, пушени в моменти на спокойствие, понякога с чаша в ръка, в самотата на стаята си или на плажа, както сега.
Една чайка със зорък поглед прелетя почти до брега, докосна водата и се отдалечи навътре в морето, без да открие плячка. Пада ти се, каза си Тереса, докато дърпаше от цигарата и я гледаше как се отдалечава. Шибана крилата лисица. Преди време чайките й харесваха, намираше ги романтични, докато не започна да ги опознава при плаванията си с „Фантом“-а по Протока и най-вече от един ден, в началото, когато аварираха насред морето и проверяваха двигателя. Сантяго работи много дълго, а тя се излегна да почине и гледаше как чайките кръжат наблизо. Той я посъветва да си покрие лицето, защото могат да те клъвнат, ако заспиш, каза той. Споменът дойде с много ясни образи: спокойната вода, чайките, плуващи около лодката или кръжащи отгоре, Сантяго на кърмата, черния капак на мотора долу и той омазан с масло до лакти, гол от кръста нагоре с татуировката на Христос (заради фамилното му име) на едната ръка и на другото рамо онези инициали, които тя така и никога не разбра на кого бяха.
Вдиша пак от цигарата, остави хашишът да се разнесе по вените, към сърцето и мозъка. Опитваше се да не мисли за Сантяго. По същия начин се опитваше да не допуска главоболието — в последно време главата често я болеше, — да се усили. Когато усетеше първите симптоми, вземаше няколко аспирина, преди да е станало късно и болката да се е загнездила за много часове, да се превърне в мъглявина от неразположение и нереалност, които накрая я оставяха напълно изтощена. По принцип избягваше да мисли много-много, нито за Сантяго, нито за някой друг или нещо друго. Беше открила прекалено много съмнения и ужаси, дебнещи зад всяка мисъл, която отиваше отвъд най-належащото и практичното. Понякога, най-вече когато лежеше, без да може да заспи, спомените идваха неизбежно. Но ако успееше да избегне разсъжденията, този поглед назад не пораждаше у нея нито удовлетворение, нито болка, единствено усещане за движение наникъде, бавно, подобно на кораб, който дрейфува и оставя зад себе си хора, предмети, моменти.
Затова сега пушеше хашиш. Не заради някогашното удоволствие (то си оставаше, разбира се), а защото димът в белите й дробове — когато бъркаше в джоба, за да плати евтината дрога, понякога си мислеше, може би тази е пътувала с мен в пакетите от по двадесет кила от арабския бряг, — подсилваше отдалечаването й от спомените. Това също не носеше утеха, нито безразличие, а леко вцепенение. Не винаги беше сигурна, че тя е тази, която се вижда или за която си спомня. Сякаш имаше няколко Тереси, сгушени в паметта й и никоя нямаше пряка връзка с настоящата. Може би това е животът, казваше си смутено тя. Отминаването на годините и старостта, когато тя дойде, не са нищо друго, освен погледи назад и откриване на много непознати хора, които някога си бил и в които не се разпознаваш. Тази мисъл караше понякога Тереса да изважда скъсаната на две снимка: тя с младежкото си лице, с джинси и яке и ръката на Гуеро Давила върху раменете й, една ампутирана ръка и нищо повече. Междувременно чертите на мъжа, когото вече го нямаше на разполовената снимка, се смесваха с тези на Сантяго Фистера, сякаш двамата се сливаха в един човек. Ставаше точно обратното на това, което се случваше с момичето с големи черни очи, разпиляно в толкова различни жени, че беше невъзможно да се събере отново в една. Така размишляваше от време на време Тереса, докато накрая си даваше сметка, че точно това беше, или би могла да бъде, клопката. Тогава викаше на помощ забравата, дима, който бавно преминаваше през кръвта й, текилата, която я успокояваше с вкуса на нещо близко, и тежкото замайване, придружаващо всяко прекаляване. И жените, които приличаха на нея и на другата, лишената от възраст, която гледаше всички отстрани, оставаха назад, носеха се като мъртви листа по водата.