— Търсят те по телефона — каза Тони.
Тереса остави мръсните чаши в мивката, сложи подноса на тезгяха и отиде в дъното на бара. Преваляше тежък ден, горещина, ожаднели мъжаги, жени с тъмни очила и разголени гърди на слънцето — някои нямаха и капка срам, — поръчваха непрекъснато бири и безалкохолни напитки. И на нея й горяха главата и краката от сноване между шезлонгите, сякаш сред огнени изригвания, от обслужване на маса след маса и от изобилно потене. Върху врелия пясък се чувстваше като в микровълнова печка. Изтри ръце в престилката си и взе телефонната слушалка. Моментният отдих и сянката не я отмориха особено. Никой не й се бе обаждал по телефона от излизането й от Ел Пуерто — нито в заведението, нито другаде. Не виждаше причини някой да го стори сега. Тони трябва да си беше помислил същото, защото я гледаше накриво, докато триеше чаши и ги подреждаше на бара. Това, заключи Тереса, нямаше да са добри новини.
— Ало — каза тя недоверчиво.
Позна гласа от първата дума, нямаше нужда другата да й казва коя е. Беше го слушала година и половина, ден и нощ. Затова се усмихна, после се засмя на глас с искрена радост. Виж ти, Полковника. Колко хубаво е да те чуя пак, приятелко. Как върви животът при теб. Смееше се, истински щастлива, че отново открива на другия край на линията спокойния, самоуверен тон на човек, който знае да приема нещата такива, каквито винаги са били. На човек, който познава себе си и останалите, защото умее да ги наблюдава и защото го е научил от книгите, училището, от живота и дори разбира повече от мълчанието, отколкото от казаното. В същото време в едно кътче от мозъка Тереса си мислеше, дявол да го вземе, не се занасяй, дано един ден и аз да мога да говоря така добре още от началото на разговора, да набера телефонен номер след цялото това време и да кажа с цялата тази непринуденост, как я караш, Мексиканке, малка мръснице, надявам се, че си се сещала за мен, докато палуваш из Марбеля сега, когато никой не те надзирава. Ще се видим ли или не ти е до мен. Тогава Тереса я попита дали наистина е навън. А Пати О’Фарел й отвърна с гръмогласен смях, разбира се, че съм навън, глупачке, навън съм от три дни, организирам купон след купон в моя чест, за да си наваксам загубеното време, купон отгоре, купон отдолу и навсякъде, можеш да си представиш, нито спя, нито ме оставят да го сторя, наистина, и въобще не се оплаквам. И между едно и друго забавление, всеки път, щом си поема дъх и дойда на себе си, започвам да те търся по телефона, накрая те намирам, крайно време беше. Искам да ти кажа, че тия гадни свини надзирателките не можаха да надвият абат Фариа, че замъка Иф могат да си го заврат където пожелаят, и че е настъпил часът Едмон Дантес и абат Фариа да проведат дълъг, цивилизован разговор, някъде, където да не виждаме слънцето през решетки, като кечъри от оная игра на гринговците — бейзбол, дето я играете в шибаното Мексико. Мисля да вземеш един автобус или такси, ако имаш пари, или каквото там искаш, и да дойдеш в Херес. Точно утре организират малка фиеста в моя чест и — не искам да си кривя душата, — но признавам, че без теб купоните ми се струват странни. Виждаш ли, гълъбче, привички от пандиза. Въпрос на навик.
Беше истинска фиеста. Празненство в имение в Херес, от тия, в които минава цяла вечност, докато стигнеш от вратата до самата къща. А тя е в дъното на дълга алея, посипана с дребен чакъл, с коли, паркирани до входа, със стени в бяло и охра, с прозорци с решетки, които напомняха на Тереса — ето ги шибаните родствени връзки, — на старите мексикански хасиенди. Къщата беше от тези, които ги снимат по списанията: мебели в стил рустик, патинирани от времето, потъмнели картини по стените, под, покрит с червеникави плочи и греди по таваните. Имаше и стотици гости, които пиеха и бъбреха в двата големи салона и на покритата веранда отзад. В единия край на верандата имаше бар с навес, огромна скара и пещ с дървени въглища, и басейн. Слънцето клонеше към заник, светлината с цвят на охра, изпъстрена с милиони прашинки, придаваше почти материална осезаемост на горещия въздух. Меките извивки на хоризонта се нарушаваха тук-там от зелените петна на лозята.
— Харесва ми твоята къща — каза Тереса.
— Де да беше моя.