— Да тръгваме — рече тя. — Остават четири часа, докато се стъмни.
Сложиха раниците и харпуните в лодката, за прикритие, развързаха ремъците, прикрепващи моторницата към ремаркето и я довлачиха до брега. Беше сив „Зодиак“, дълъг осем стъпки. Резервоарът на двигателя, волво 125 коня, беше пълен догоре и в изправност. Тереса го бе прегледала предишния ден, както в старите времена. Монтираха го в задната част, като затегнаха добре гайките. Всичко беше наред, опашката на витлото отгоре. После застанаха от двете страни на лодката, задърпаха въжетата и я закараха до морето.
Нагазила в студената вода до кръста, докато избутваше лодката отвъд прибоя, Тереса се мъчеше да не разсъждава. Искаше спомените й да бъдат полезна практика, а не баласт от минало, от което имаше нужда да съхрани единствено най-важните технически познания. Останалото — образи, чувства, празнота — сега не можеше да си го позволи. Излишен лукс. Вероятно смъртоносен.
Пати й помогна да се качи, като пляскаше, за да изпълзи отстрани на гумената лодка. Вълните я блъскаха към брега. Тереса запали мотора от първия път, с рязко и бързо дръпване на въжето. Шумът на сто двадесет и петте коня сгря сърцето й. Отново съм тук, мина й през ума. За добро или за лошо. Каза на приятелката си да отиде отпред, за да уравновесят тежестта, а тя се настани до двигателя. Подкара лодката далеч от брега, после към черните скали, в дъното на пясъчната ивица, светлееща в сивата мрачевина. „Зодиак“-ът се държеше добре. Управляваше, както я бе учил Сантяго, избягвай гребените, давай навътре и после се спускай с единия борд от другата страна на прегръдката на вълните. Наслаждавай се. Дявол да го вземе, дори така морето продължаваше да е красиво, въпреки изменчивостта и гадните му номера. Вдъхна с блаженство влажния въздух, който носеше солена пяна, морави свечерявания, звезди, нощен лов, светлини на хоризонта, невъзмутимия профил на Сантяго, огрян от прожектора на хеликоптера, синьото присветващо око на катера, подскоците и паданията в черната вода, които отекваха в бъбреците й. И все пак. Колко тъжно беше и същевременно колко красиво. Продължаваше да вали ситен дъжд и морските пръски заливаха „Зодиак“-а. Погледна към Пати, облечена в синия неопрен, изопнат по тялото. С късата коса, скрита под качулката, приличаше на мъж. Гледаше морето и черните скали, без да скрива напълно боязънта си. Ако знаеше, сестричке, помисли си Тереса. Ако беше видяла по тия места нещата, които съм видяла аз. Но русокосата се държеше. Вероятно имаше своите опасения, както всеки друг на нейно място, — вземането на пратката беше лесната част от работата, — като се имат предвид последиците, в случай, че нещо се объркаше. Сто пъти бяха говорили за тези последици, включително за възможността половината тон вече да не е там. Но Полковник О’Фарел притежаваше непреодолими желания и решимост. Може би — това бе най-обезпокояващата й черта, — прекалено непреодолими желания и прекалена решимост. А това, разсъждаваше Тереса, не винаги пасва с хладнокръвието, което се изискваше за подобни дела. На брега, докато чакаха в лендроувъра, откри нещо: Пати беше истинска приятелка, но не и решение на проблема. В това начинание, както й да свършеше то, оставаше дълъг път, който Тереса трябваше да извърви сама. Никой нямаше да й помогне. Постепенно, без самата тя да си дава сметка как, зависимостта, която бе изпитвала дотогава, от всичко и от всички, или навярно сляпата й вяра в тази зависимост — беше й удобна, защото смяташе, че не може да разчита на нищо друго, — се превръщаше в увереност, представляваща едновременно зряла самота и утеха. Първо в затвора, през последните месеци, вероятно и прочетените книги имаха нещо общо с това, безсънните часове в очакване на утринта и размишленията, които покоят на онзи период пробуди в главата й. После излезе навън, отново в света и в живота, и изминалото време, оказало се само ново очакване, потвърди процеса. Но не го осъзнаваше до нощта, в която не се срещна пак с Пати О’Фарел. Когато вървяха в тъмнината на полето на имението в Херес и чу приятелката си да произнася думата „бъдеще“, в ума й проблесна като светкавица мисълта, че навярно не Пати е по-силната от тях двете, както не са били, преди векове и в друг живот, Гуеро Давила и Сантяго Фистера. Може би, заключи тя, амбицията, проектите, мечтите, включително смелостта и вярата — дори вярата в Господа, реши тя, потръпвайки, — вместо да ти дават сила, ти я отнемат. Защото надеждата, както и чистото желание да оцелееш, те правеха уязвима, привързана към възможната болка и поражение. Навярно от там идваше разликата между едни човешки същества и други. Такъв беше нейният случай. Вероятно Едмон Дантес беше сгрешил и единственият изход бе да не вярваш и да не се надяваш.