— Да видим дали съм разбрал добре. Предлагате да ми върнете пратка, която ми принадлежи. Вие. Ако отново си я платя. Как се казва това на испански? — замисли се за миг, търсеше думата, почти се забавляваше. — … Изнудване?… Злоупотреба?
— Това — отвърна Пати — е докарване на нещата до крайност.
Тереса и тя го бяха обсъждали с часове, отпред назад и отзад напред, от пещерите на Марахос допреди само един час, когато тръгнаха за срещата. Всяко „за“ и „против“ беше многократно обсъдено. Тереса не беше убедена, че аргументите ще се окажат толкова резултатни, колкото приятелката й твърдеше. Но вече беше късно да се връщат назад. Пати — с дискретен грим за случая, облечена в скъпи дрехи, с непринудено поведение на самоуверена дама, — започна да му обяснява за втори път, макар да беше очевидно, че Язиков беше разбрал от първия, още щом сложиха опакования килограм на масата, а руснакът им се извини и после помоли двамата телохранители да ги претърсят за скрити микрофони. Обичайна процедура, сви той рамене. Сетне горилите затвориха вратата. Попита ги дали искат нещо за пиене — никоя не пожела нищо, въпреки че на Тереса устата й беше пресъхнала, — и седна на масата, готов да ги изслуша. Всичко беше подредено и чисто, не се виждаха никакви листове или папки. Само стени в кремав цвят, същия като мокета, скъпи картини, (изглеждаха скъпи или би трябвало да са такива), голяма руска икона с много сребро по нея, факс-машината в дъното, телефон с няколко линии и още един мобилен на масата. Един пепелник. Огромна запалка „Дюпон“, златна. Всички кресла бяха тапицирани с бяла кожа. От големите прозорци на кабинета на последния етаж на луксозна сграда в жилищния квартал Санта Маргарита, се виждаха извитата линия на брега и плажната ивица до вълноломите, мачтите на закотвените яхти и белите къщи на Пуерто Банус.
— Кажете ми едно нещо — Язиков внезапно прекъсна Пати. — Как го направихте?… Как стигнахте до мястото, където беше скрит? Как донесохте това, без да привлечете внимание? Да. Изложили сте се на риск. Така си мисля. И продължавате да го правите.
— Няма значение — рече Пати.
Гангстерът се усмихна. Давай, давай, казваше усмивката му. Кажи си истината. Не се притеснявай. Усмивката му е от тези, които пораждат доверие, помисли си Тереса, като го гледаше. Или пък толкова недоверие, че накрая му се доверяваш.
— Разбира се, че има значение — възрази Язиков. — Търсих тази стока. Да. Не я намерих. Допуснах грешка. С Джими. Не знаех, че вие знаете… Нещата щяха да са различни, нали? Как минава времето. Надявам се, че сте се възстановили. От инцидента.
— Възстановила съм се напълно, благодаря.
— И аз трябва да ви благодаря за едно нещо. Адвокатите ми казаха, че по време на разследването не сте споменали името ми. Нали?
Пати изви саркастично устни. Деколтето на роклята й не закриваше белега от раната на загорялата кожа. Блиндирани муниции, беше казала тя. Затова съм жива.
— Бях в болница — рече тя. — С дупки по тялото си.
— Искам да кажа след това — погледът на руснака беше почти невинен. — Разпитите и процеса. Това имам предвид.
— Виждате, че съм имала своите мотиви.
Язиков се замисли над тях.
— Да. Разбирам — каза накрая. — Но ми спестихте неприятности с мълчанието си. Полицията повярва, че знаете малко. Аз реших, че не знаете нищо. Били сте търпелива. Да. Почти четири години… Трябва да е било мотивацията, нали? Там, вътре.
Пати взе нова цигара. Златната запалка беше на една педя разстояние от руснака, но той не понечи да й поднесе огънче, въпреки че тя дълго търси запалката в чантата си. И престани да трепериш, помисли си Тереса, като гледаше ръцете й. Овладей тремора на пръстите си, преди това копеле да си даде сметка и ролята ни на твърди жени да се разпадне и всичко да отиде на майната си.