— Докато брат ви е жив, са ми необходими гаранции.
— Брат ми е предател, изгнаник. Съвсем скоро ще бъде мъртъв.
— Точно за това говоря, момче. Веднага щом него вече го няма, веднага щом разкъсаме Алената гвардия къс по къс — дали ще се върнеш към старите порядки? Към старите врагове? Дали отново ще откриеш, че се давиш в Червени тела и ти трябва място, където да ги изхвърлиш? — Лицето на Орек потъмнява, обливайки се в сиво и пурпурно. Студеното му, безстрастно държание се превръща в гняв. — Контролът на числеността на населението е едно нещо, но войната, постоянният конфликт не е много повече от обикновена лудост. Не желая да пролея дори само още една капка Сребърна кръв, понеже вие не можете да се справите с вашите Червени плъхове.
Мейвън се накланя напред със същата настойчивост като Орек:
— Нашият договор ще бъде подписан тук, оповестен из всеки град, до всеки мъж, жена и дете от моето кралство. Всички ще узнаят, че тази война е свършила. Поне всички в Норта. Знам, че в Езерните земи не разполагате със същите възможности, старче. Но вярвам, че ще положите всички усилия да уведомите толкова голяма част от запратеното си вдън водите кралство, колкото е възможно.
През всички ни преминава тръпка. Страх — в Сребърните, но вълнение в мен. Унищожете се взаимно, прошепвам наум. Изтърбушете се. Не се съмнявам, че за един крал нимфа няма да е никакъв проблем да удави Мейвън на място.
Орек оголва зъби:
— Не знаеш нищо за страната ми.
— Знам, че Алената гвардия се зароди в твоя дом, а не в моя — изплюва Мейвън в отговор. Прави жест със свободната си ръка, давайки знак на Пазителите си да се отдръпнат. Лекомислено, позиращо момче. Надявам се да загине заради това. — Не се дръж, сякаш ми правиш услуга. Имате нужда от това точно толкова, колкото и ние.
— Тогава искам думата ти, Мейвън Калоре.
— Имате я…
— Думата ти и ръката ти. Най-здравата връзка, която може да се създаде.
О.
Очите ми литват от Мейвън, вкопчен в хватка с краля на Езерните земи, към Еванджелин. Тя седи неподвижно, сякаш замръзнала, с поглед, прикован единствено върху мраморния под. Очаквам да се изправи и да закрещи, да опустоши това място, мятайки шрапнели. Но тя не помръдва. Дори Птолемей, брат ѝ, който е нейното вярно кученце, остава на мястото си. А баща им в черните одежди на Династия Самос гледа мрачно и свъсено както винаги. Не откривам у него видима промяна. Никакъв признак, че Еванджелин скоро ще изгуби положението, за чието придобиване се бореше толкова упорито.
В отсрещния край на павилиона принцесата на Езерните земи прилича на издялана от камък. Дори не мигва. Знаела е, че това се задава.
Някога, когато бащата на Мейвън му каза, че ще се ожени за мен, Мейвън се задави от изненада. Разигра хубав театър, гневеше се и спореше. Престори се, че не знае каква е целта на това предложение, какво означава. Подобно на мен, той е носил хиляда маски и е играл милион различни роли. Днес се представя в ролята на крал, а кралете никога не са изненадани, никога не са заварени неподготвени. И да е шокиран, не го показва. Чувам единствено стоманена нотка в гласа му.
— За мен би било чест да ви наричам „татко“ — казва той.
Най-накрая Орек пуска ръката му.
— А за мен ще бъде чест да те наричам „синко“.
И двамата са безкрайно неискрени.
От дясната ми страна нечий стол изстъргва по мрамора. Последван бързо от още два. Във вихрушка от метал и черен цвят членовете на Династия Самос излизат припряно от павилиона. Еванджелин върви начело пред брат си и баща си, без нито за миг да погледне назад, с разтворени ръце от двете страни на тялото. Раменете ѝ се смъкват, а педантично изправената ѝ поза изглежда някак смекчена.
Изпитва облекчение.
Мейвън не я проследява как си отива, напълно съсредоточен върху настоящата задача. „Задачата“ е принцесата на Езерните земи.
— Милейди — казва той и се покланя в нейната посока.
Тя просто накланя глава, без нито за миг да смекчи студеното си изражение.
— Пред очите на благородния си двор моля за ръката ви, за да станете моя съпруга. — Чувала съм тези думи преди. От същото момче. Изречени пред тълпа, всяка дума — звучаща като щракване на ключалка. — Обричам се на теб, Айрис Сигнет, принцесо на Езерните земи. Ще приемеш ли?
Айрис е прекрасна, по-грациозна от баща си. Въпреки това не е танцьорка, а ловец. Изправя се на дългите си крака, разгъвайки се от мястото си във водопад от меко сапфиреносиньо кадифе и налети, женствени извивки. Под прорезите на роклята ѝ зървам кожен клин. Износен, напукан на коленете. Не е дошла неподготвена. И подобно на толкова много хора тук не носи ръкавици въпреки студа. Ръката, която протяга към Мейвън, е с кожа в цвета на кехлибар, с дълги пръсти, без бижута. Очите ѝ все така не трепват дори когато от въздуха се образува мокра мъгла и започва да кръжи около протегнатата ѝ ръка. Проблясва пред очите ми: микроскопични капчици влага се кондензират и оживяват. Превръщат се в миниатюрни, кристални мъниста от вода, всяко — мъничка точица от пречупваща се светлина, докато се извиват и се движат.