Първите ѝ думи са на непознат за мен език. Езикът на Езерните земи. Той е съкрушително прекрасен, думите се преливат като изговорена песен, като вода. После, на езика на Норта, с акцент:
— Слагам ръката ти в своята и обричам живота си на твоя — отвръща тя в съответствие със собствените си традиции и обичаите на своето кралство. — Приемам, Ваше величество.
Той протяга голата си ръка, за да поеме нейната: гривната на китката му хвърля искри, когато се раздвижва. Огнено течение поразява въздуха подобно на змия и извиващо се около сплетените им пръсти. Не я изгаря, макар че със сигурност преминава достатъчно близо, за да опита. Айрис изобщо не трепва. Изобщо не мигва.
И така на една война е сложен край.
Седемнайсет
Мер
Отнема ни много дни да се върнем в Арчън. Не заради разстоянието. Не защото кралят на Езерните земи е довел със себе си поне хиляда души — придворни и войници и дори Червени слуги. А защото цялото кралство Норта внезапно има повод за празнуване. Краят на една война и предстояща сватба. Вече безкрайният конвой на Мейвън лъкатуши змиевидно по Железния път, а после — по Кралския път, придвижвайки се съвсем бавно. Както Сребърни, така и Червени излизат да ликуват, надяват се да зърнат своя крал. Мейвън винаги им угажда, спира, за да посрещне тълпите с Айрис до себе си. Въпреки дълбоко подхранваната омраза към Езерните земи, която се предполага да изпитваме, жителите на Норта се кланят пред нея. Тя е интересно създание и истинска благословия. Мост. Дори крал Орек бива удостоен с почти топли поздрави. Вежливо ръкопляскане, почтителни поклони. Стар враг, превърнал се в съюзник за дългия път напред.
Така казва Мейвън във всеки удобен момент.
— Сега Норта и Езерните земи са сплотени, обвързани помежду си за дългия път напред. Срещу всички опасности, застрашаващи нашите кралства. — Има предвид Алената гвардия. Има предвид Корвиум. Има предвид Кал, разбунтувалите се династии, абсолютно всичко, което би могло да застраши несигурната му хватка върху властта. Няма никой жив, който да помни дните преди войната. Моята страна не знае как изглежда мирът. Нищо чудно, че бъркат това с мир. Иска ми се да изкрещя на всяко Червено лице, покрай което минавам. Искам да издълбая думите върху тялото си, та всички да са принудени да ги видят. Капан. Лъжа. Заговор. Не че думите ми вече имат някакво значение. От твърде отдавна съм нечия чужда марионетка. Гласът ми не ми принадлежи. Мои са единствено постъпките ми, а те са жестоко ограничени от обстоятелствата. Бих се предала, ако можех, но дните ми на самоокайване отдавна са зад гърба ми. Трябва да са. Иначе просто ще се удавя: куха кукла, която някое дете влачи зад себе си напълно празна.
Ще избягам. Ще избягам. Ще избягам. Не смея да прошепна гласно думите. Вместо това те пробягват през ума ми, ритъмът им съвпада с биенето на сърцето ми.
Никой не ми говори по време на пътуването ни. Дори не и Мейвън. Зает е да опознава новата си годеница. Обзема ме усещането, че тя знае що за човек е той, и е подготвена за него. Както и в случая с баща ѝ, надявам се да се избият помежду си.
Високите шпилове на Арчън са позната, но не и успокояваща гледка. Конвоят бавно навлиза отново в челюстите на клетка, която познавам твърде добре. През града, нагоре по стръмните пътища към просторния дворцов комплекс, образуван от Площада на Цезар и Уайтфайър. Слънцето е измамно ярко на фона на ясно синьо небе. Почти пролет е. Странно. Част от мен мислеше, че зимата ще продължи вечно също като затворничеството ми. Не знам дали мога да понеса да гледам от вътрешността на кралската си клетка как сезоните се сменят.
Ще избягам. Ще избягам. Ще избягам.
Ег и Трио на практика си ме предават от ръка на ръка, докато ме смъкват от транспортьора и ме повеждат нагоре по стъпалата на Уайтфайър. Въздухът е топъл, влажен, със свеж и чист мирис. Още няколко минути на слънце и може да започна да се потя под алено-сребристата си куртка. Но след няколко секунди отново съм в двореца и вървя под пищни полилеи. Те не ме смущават толкова много, не и след първия ми и единствен опит за бягство. Всъщност почти ме карат да се усмихна.