— Радваш се, че си у дома?
Еднакво стресната съм от това, че някой ме заговаря, и от факта коя точно е въпросната личност.
Устоявам на дълбоко вкоренения порив да се поклоня и задържам гръбнака си изправен, когато спирам, за да застана с лице към нея. Пазачите Арвън също спират достатъчно близо, за да ме сграбчат, ако се наложи. Усещам как способността им преминава на леки вълнички по тялото ми и пресушава частици от енергията ми. Собствените ѝ телохранители са също толкова напрегнати, вниманието им е насочено към залата около нас. Предполагам, че все още възприемат Арчън и Норта като вражеска територия.
— Принцесо — отвръщам. Изричането на титлата оставя кисел вкус в устата ми, но не виждам голяма полза да влизам в директен конфликт с поредната годеница на Мейвън.
Облеклото ѝ за път е измамно семпло. Само клин и тъмносин жакет, пристегнат на талията, за да подчертава фигурата ѝ с форма на пясъчен часовник. Никакви накити, никаква корона. Косата ѝ е семпла, прибрана назад в една-единствена черна плитка. Може да мине за обикновена Сребърна. Богата, но не от кралско потекло. Дори лицето ѝ остава безразлично. Няма усмивка, няма злобна гримаса. Нито опит да прецени мислено окованото Мълниеносно момиче. В сравнение с благородниците, които съм познавала, това допринася за рязък и смущаващ контраст. Не знам нищо за нея. Доколкото мога да предположа, би могла да е по-лоша от Еванджелин. Или дори от Елара. Нямам представа коя е тази млада жена или какво мисли за мен. Това ме кара да се чувствам неловко.
И Айрис забелязва това.
— Не, бих помислила, че не — продължава упорито тя. — Ще се разходиш ли с мен?
Тя подава ръка, извивайки я подканващо. Има доста голяма вероятност ококорените ми очи да изхвръкнат от главата. Но се подчинявам. Тя налага бързо, но не невъзможно темпо, заставяйки и двата комплекта пазачи да ни последват през входната зала.
— Въпреки името Уайтфайър ми се струва студено място. — Айрис вдига поглед към тавана. Полилеите се отразяват в сивите ѝ очи и им придават звезден блясък. — Не бих искала да съм затворена тук.
Надавам дълбоко гърлено насмешливо сумтене. На горката глупачка ѝ предстои да стане кралица на Мейвън. Не мога да се сетя за по-ужасен затвор от това.
— Нещо забавно, Мер Бароу? — измърква тя.
— Нищо, Ваше височество.
Очите ѝ сноват по мен. Задържат се върху китките ми, поглеждат към дългите ръкави, които крият оковите ми. Бавно докосва единия и си поема дъх навътре. Въпреки Безмълвния камък и инстинктивния страх, който той буди, тя не трепва.
— Баща ми също държи домашни любимци. Навярно това е нещо, което кралете правят.
Преди месеци щях да ѝ се озъбя. Не съм домашен любимец. Но тя не греши. Вместо това свивам рамене:
— Не съм срещала достатъчно крале, за да знам.
— Трима крале за едно Червено момиче, родено като дъщеря на бедни нищожества. Човек трябва да се запита дали боговете те обичат, или те мразят.
Не знам дали да се засмея, или да изсумтя подигравателно.
— Няма никакви богове.
— Не и в Норта. Не и за теб. — Изражението ѝ се смекчава. Тя хвърля поглед през рамо към многобройните придворни и благородници, докато сноват наоколо. Повечето не си правят труда да скрият влюбените си погледи. Ако това я дразни, тя не го показва. — Питам се дали могат да ме чуят на безбожно място като това. Дори няма храм. Трябва да помоля Мейвън да ми построи един.
Множество странни хора са минали през живота ми. Но у всички тях има частици, които мога да разбера. Емоции, които познавам, мечти, страхове. Примигвам към принцеса Айрис и осъзнавам, че колкото повече говори, толкова по-объркваща става. Струва ми се интелигентна, силна, самоуверена, но защо подобна личност би се съгласила да се омъжи за такова очевидно чудовище? Със сигурност го вижда какъвто е. И не е възможно в случая да я тласка сляпата амбиция. Тя вече е принцеса, дъщеря на крал. Какво иска? Или пък дали изобщо е имала избор? Приказките ѝ за богове са още по-объркващи. Ние нямаме такива вярвания. Как можем?
— Лицето ми ли запаметяваш? — пита тя тихо, докато се опитвам да я разгадая. Имам усещането, че тя прави същото, съзерцава ме, сякаш съм някакво сложно произведение на изкуството. — Или просто се опитваш да си откраднеш още няколко мига извън заключена стая? Ако е последното, не те виня. Ако е първото, имам предчувствие, че предстои да ме виждаш много често, и аз — теб.