Изречено от когото и да е друг, това може да звучи като заплаха. Но не мисля, че на Айрис ѝ пука за мен достатъчно. Поне не изглежда да е от ревнивия тип хора. За това би било нужно да има някакви чувства към Мейвън: нещо, в което дълбоко се съмнявам.
— Заведи ме до тронната зала.
Устните ми потрепват: иска ми се да се усмихна. Обикновено хората тук отправят искания, които всъщност са непреклонни заповеди. При Айрис е обратното. Нейното нареждане звучи като въпрос.
— Добре — промърморвам, оставяйки краката си да ни направляват. Пазачите Арвън не смеят да ме издърпат. Айрис Сигнет не е Еванджелин Самос. Ако я ядосат, това би могло да се смята за акт на война. Не успявам да се сдържа и хвърлям самодоволна усмивка през рамо към Трио и Ег. В отговор и двамата ме поглеждат на кръв. Раздразнението им ме кара да се ухиля, макар че белезите ме засърбяват.
— Ти си странна затворничка, госпожице Бароу. Не си давах сметка, че макар да те представя в изказванията си в ефир като лейди, Мейвън изисква от теб да си такава през цялото време.
Лейди. Титлата никога не се е отнасяла истински за мен и никога няма да се отнася.
— Аз съм просто едно добре облечено и здраво държано на каишка кученце.
— Що за чудат крал, да те държи по този начин. Ти си враг на държавата, ценно средство за пропаганда, а по някакъв начин си третирана почти като кралска особа. Но пък момчетата имат толкова странно отношение към играчките си. Особено онези, които са привикнали да губят разни неща. Те държат по-здраво от останалите.
— А вие какво бихте направили с мен? — отговарям рязко. Като кралица Айрис би могла да държи живота ми в ръцете си. Би могла да му сложи край или да го направи още по-ужасен. — Ако бяхте на негово място?
Айрис умело заобикаля въпроса:
— Никога няма да допусна грешката да се опитам да вляза в ума му. Никой нормален човек не би трябвало да попада в него. — После се засмива тихо. — Предполагам, че майка му е прекарвала там доста време.
Независимо колко много Елара мразеше мен и съществуването ми, мисля, че щеше да намрази Айрис повече. Младата принцеса е страховита, най-слабо казано.
— Имате късмет, че никога не е трябвало да я срещате.
— И ти благодаря за това — отвръща Айрис. — Макар че се надявам да не продължиш традицията да убиваш кралици. Дори „джобните“ кученца хапят. — Примигва към мен, сивите ѝ очи са пронизващи. — Ти ще хапеш ли?
Не съм толкова глупава, че да отговоря. Не би било чиста лъжа. Да може да ми спечели още един враг с кралска кръв. Тя се усмихва самодоволно на мълчанието ми.
Не се налага да вървим дълго до внушителната зала, в която Мейвън събира двора си. След толкова много дни пред камерите, които излъчват обръщенията в ефир, принудена да понасям още и още новокръвни, които му се кълнат във вярност, вече я познавам отблизо. Обикновено подиумът е отрупан с места за сядане, но в наше отсъствие столовете са махнати, останал е единствено сивият, заплашително изглеждащ трон. Айрис се взира в него, когато се приближаваме.
— Интересна тактика — промърморва, когато стигаме до него. Както и с оковите ми, прокарва пръст надолу по блоковете от Безмълвен камък. — А също и необходима. При толкова много внушители, допускани в двора.
— Допускани?
— Те не са добре дошли в кралския двор на Езерните земи. Не могат да минават през стените на нашата столица Детраон или да влизат в двореца без подобаващ ескорт. И никой внушител не бива допускан в радиус на двайсет стъпки от монарха — обяснява Айрис. — Всъщност не се сещам за аристократични семейства в моята страна, които могат да претендират за такова умение.
— Не съществуват?
— Не и там, откъдето идвам. Вече не.
Намекът увисва във въздуха като дим.
Тя се отдръпва от трона, накланяйки глава напред-назад. Каквото и да вижда, то не ѝ харесва. Устните и се присвиват в тънка линия:
— Колко пъти си усещала докосването на някой Мерандус в главата си?
За частица от секундата се опитвам да си спомня. Глупаво.
— Твърде много пъти, за да ги преброя — казвам ѝ, свивайки рамене. — Първо Елара, после Самсон. Не мога да реша кой беше по-лош. Сега знам, че кралицата е можела да гледа в ума ми, без дори да разбера. Но той… — Гласът ми изневерява. Споменът е болезнен и предизвиква пронизващо напрежение в слепоочията ми. Опитвам се да ги разтрия, за да прогоня болката. — Когато Самсон е вътре, човек усеща всяка секунда от това.
Лицето ѝ посивява.
— Има толкова много очи на това място — казва, като хвърля поглед първо към пазачите ми, а след това към стените. Към охранителните камери, които оглеждат всеки сантиметър от откритата зала и ни следят. — Нека заповядат да гледат.