Една от змиите изсъсква: нисък, монотонен звук, който не може да се сбърка. Но Ларенша бързо прави реверанс, улавяйки с помитащо движение плата на блещукащата си рокля.
— На ваше разположение сме, Ваше височество — казва тя. Гласът ѝ е плътен, гъст като сироп. Докато гледаме, най-дебелата змия около врата ѝ промушва глава покрай ухото ѝ и се сгушва в косата ѝ. Отблъскващо. — За нас ще е чест да ви помогнем както можем. — Почти очаквам да смушка с лакът Еванджелин, за да я накара да се съгласи. Вместо това жената от Династия Вайпър насочва вниманието си към мен толкова бързо, че нямам време да отместя поглед. — Има ли причина затворничката да ме зяпа?
— Никаква — отвръщам: зъбите ми щракват, когато ги стисвам.
Ларенша приема установения от мен зрителен контакт като предизвикателство. Като животно. Пристъпва напред, скъсявайки разстоянието между нас. Еднакво високи сме. Змията в косата ѝ продължава да съска, навива се и се гърчи надолу по ключицата ѝ. Ярките ѝ като скъпоценни камъни очи срещат моите, а раздвоеният ѝ черен език близва въздуха, стрелкайки се навън между дългите тънки остри зъби. Макар да не отстъпвам, не успявам да се сдържа и преглъщам мъчително с внезапно пресъхнала уста. Змията все така ме наблюдава.
— Казват, че си различна — промърморва Ларенша. — Но страхът ти мирише по същия начин като този на всеки противен Червен плъх, когото някога съм имала нещастието да познавам.
Червен плъх. Червен плъх.
Чувала съм това толкова много пъти. Самата аз съм си го мислила. Изречено от нейните устни, то пропуква нещо в мен. Контролът, който така упорито съм се трудила да си изградя и който трябва да поддържам, ако искам да остана жива, заплашва да се разнищи. Накъсано си поемам дъх, заставяйки се с усилие на волята да остана неподвижна. Змиите ѝ продължават да съскат, извивайки се една върху друга в черен оплетен възел от люспи и гръбнак. Някои са достатъчно дълги, за да ме достигнат, ако тя пожелае.
Мейвън изпуска ниска гърлена въздишка.
— Стражи, мисля, че е време госпожица Бароу да бъде върната в стаята си.
Завъртам се на пета, преди пазачите Арвън да успеят да скочат към мен, и се оттеглям в така наречената безопасност на присъствието им. Нещо в змиите, казвам си. Не можех да ги понасям. Нищо чудно, че Еванджелин е ужасна, след като е отгледана от такава майка.
Когато успявам да избягам обратно в стаите си, съм обзета от нежелано усещане. Облекчение. Благодарност. Към Мейвън.
Смазвам този противен изблик на емоция с цялата ярост, която имам. Мейвън е чудовище. Не изпитвам към него нищо освен омраза. Не мога да допусна нищо друго, дори жал, да се промъкне в мен.
ТРЯБВА ДА ИЗБЯГАМ.
Минават два дълги месеца.
Сватбата на Мейвън ще бъде десет пъти по-пищна от Прощалния бал или дори от Изпитанието на кралиците. Сребърни благородници от всички кътчета на Норта се стичат обратно в столицата, водейки със себе си антуражи. Дори онези, които кралят изпрати в изгнание. Мейвън се чувства достатъчно сигурен в новия си съюз, за да пусне дори усмихнати врагове през вратата си. Макар че повечето имат собствени къщи в града, мнозина се настаняват в Уайтфайър, докато самият дворец вече сякаш всеки миг ще се пръсне по шевовете. Държат ме главно в стаята ми. Не възразявам. Така е по-добре. Но дори от килията си мога да почувствам надвисналата буря, каквато е тази сватба. Осезаемият съюз на Норта и Езерните земи.
Вътрешният двор под прозореца ми, пуст през цялата зима, разцъфва във внезапно топла и зелена пролет. Благородници се разхождат лениво сред магнолиите, някои — хванати под ръка. Вечно шушукащи, вечно заговорничещи или клюкарстващи. Ще ми се да можех да чета по устни. Бих могла да науча нещо различно освен това кои династии явно се събират заедно с цветовете си, по-ярки в слънчевата светлина. Мейвън би трябвало да е глупак, за да мисли, че не заговорничат срещу него или годеницата му. А той е много неща, но не и това.
Старата рутина, в която бях свикнала да прекарвам първия си месец на изолация — събуждане, ядене, седене, пищене, после отново — вече не ми върши работа. Имам по-полезни начини да прекарвам времето. Няма писалки и хартия, а аз не си правя труда да искам. Няма полза да оставям късове хартия. Вместо това се взирам в книгите на Джулиан, безцелно обръщайки страниците. Понякога се вкопчвам в нахвърляни бележки, коментари, надраскани с почерка на Джулиан. Интересно; любопитно; съпоставѝ с том IV. Случайни думи без голямо значение. Въпреки това прокарвам леко пръсти по буквите, усещайки допира на изсъхнало мастило и натиска на отдавна изчезнала писалка. Достатъчно от Джулиан, за да ме накара да продължавам да мисля, да чета между редовете на страницата и изречените на глас думи.