Той се впуска в размишления в един конкретен том, по-тънък от историческите трудове, но пълен с гъсто изписан текст. Гръбчето на книгата е лошо повредено, страниците — препълнени с писанията на Джулиан. Почти мога да почувствам топлината на ръцете му, докато са приглаждали опърпаните страници.
По въпроса за произхода — пише на корицата с релефен черен шрифт, а после следват имената на дузина Сребърни учени, които са написали многобройните есета и аргументи в малката книга. По-голямата част от написаното е твърде сложно, за да го разбера, но въпреки това го преглеждам. Та дори и само заради Джулиан.
Отбелязал е един определен пасаж: прегънал е ъгълчето на листа и е подчертал няколко изречения. Нещо за мутации, промени. Резултат от древно оръжие, което вече не притежаваме и вече не можем да създадем. Един от учените смята, че то е създало Сребърните. Други не са съгласни. Няколко споменават вместо това богове, навярно онези, които Айрис почита.
В бележки в долния край на лист Джулиан ясно показва собствената си позиция:
Странно, не толкова много хора са се смятали за богове или за избраници на някакъв бог, пише той. Благословени от някакво по-висше създание. Издигнати до това, което сме. Когато всички доказателства сочат обратното. Нашите способности произлизат от зараза, от бедствие, погубило повечето хора. Ние не сме богоизбрани, а прокълнати от бог.
Примигвам към думите и се питам: Ако Сребърните са прокълнати, тогава какви са новокръвните? Нещо още по-лошо?
Или Джулиан греши? Дали и ние сме избрани? И за какво?
Много по-умни от мен мъже и жени нямат отговори, нито пък аз. Да не споменаваме, че имам да мисля за по-належащи неща.
Правя план, докато закусвам, дъвчейки бавно, докато прехвърлям през ума си каквото знам. Една кралска сватба ще представлява организиран безпорядък. Засилена сигурност, повече стражи, отколкото мога да преброя, но въпреки това достатъчно добър шанс. Слуги навсякъде, пияни благородници, чуждестранна принцеса, която ще отвлече вниманието на хората, обикновено съсредоточено върху мен. Би било глупаво от моя страна да не пробвам нещо. Глупаво би било от страна на Кал, ако не пробва нещо.
Взирам се съсредоточено в страниците, които имам под ръка: бял лист и черно мастило. Нани се опита да ме спаси и в крайна сметка загина. Безсмислена загуба на живот. А аз егоистично искам да опитат отново. Защото, ако остана тук още дълго, ако бъда принудена до края на дните си да живея на няколко крачки зад Мейвън с натрапчивия му поглед и липсващите късчета от същността му и омразата му към всички на този свят…
Омраза към всички, освен…
— Спри — изсъсквам си полугласно, преборвайки се с порива да пусна вътре коприненото чудовище, което чука по стените на ума ми. — Престани.
Запаметяването на вътрешното разположение на Уайтфайър е добър начин за разсейване: този, на който обикновено разчитам. На два завоя вляво от вратата ми, през галерия от статуи, отново надолу по спираловидно стълбище… Проследявам пътя до тронната зала, до входната зала, банкетната зала, различни кабинети и заседателни зали, покоите на Еванджелин, старата спалня на Мейвън. Запаметявам всяка стъпка, която съм извървяла тук. Колкото по-добре познавам двореца, толкова по-добър шанс имам да се измъкна, когато възникне благоприятна възможност. Мейвън със сигурност ще се ожени за Айрис в Кралския съд, ако не на самия Площад на Цезар. Никое друго място не може да побере толкова много гости и стражи. От прозореца не виждам съда и никога не съм влизала вътре, но ще се оправям с този проблем, когато стигна до него.
Мейвън не ме е принуждавал да стоя редом с него, откакто се върнахме. Хубаво, казвам си. Една празна стая и дни, прекарани в тишина, са по-добри от сладникавите му думи. Въпреки това усещам спазъм на разочарование всяка нощ, когато затворя очи. Самотна съм, страхувам се, себична съм. Чувствам се изпразнена заради Безмълвния камък и месеците, които прекарах тук, отново вървейки по острието на бръснача. Би било толкова лесно да оставя счупените парчета от мен да се разпаднат. Би било толкова лесно да му позволя да ме сглоби обратно както пожелае. Може би след няколко години това дори няма да ми се струва като затвор.