Не.
За пръв път от доста време насам разбивам чинията със закуската си в стената, крещейки, докато го правя. После чашата с вода. Тя се пръсва на късчета кристал. Счупените неща ме карат да се почувствам малко по-добре.
Вратата ми се отваря бурно след половин секунда, когато влизат пазачите Арвън. Ег се озовава пръв до мен и ме притиска назад в стола ми, за да ме удържи. Хватката му е твърда и ми пречи да се изправя. Сега вече са се научили да не ме оставят в близост до отломките, докато разчистват.
— Може би е най-добре да започнете да ми давате пластмасови съдове — подхвърлям насмешливо, без да се обръщам конкретно към някого. — Струва ми се по-добра идея.
На Ег му се ще да ме удари. Пръстите му се забиват в раменете ми и вероятно оставят синини. Заради Безмълвния камък болката прониква дълбоко, чак до костите ми. Стомахът ми се свива, когато осъзнавам, че почти не помня какво е да не изпитвам постоянна, задушаваща болка и страдание.
Другите пазачи помитат отломките, без да трепнат, когато стъклата одраскват облечените им в ръкавици ръце. Едва когато изчезват и пулсиращото им присъствие се стопява, отново имам сили да се изправя. Раздразнена, затварям с трясък книгата, която не четях: Родословие на аристокрацията на Норта, Том IX, пише на корицата. Безполезно.
Тъй като нямам нищо по-добро за правене, я слагам обратно на рафта. Подвързаната с кожа книга се плъзва спретнато между себеподобните си, томове VIII и X. Може би ще сваля другите книги и ще ги преподредя. Ще прахосам няколко секунди от безкрайните часове.
Вместо това в крайна сметка се озовавам на пода, опитвайки се да се разтегна малко повече, отколкото успях вчера. Предишната ми гъвкавост е слаб спомен, ограничена от обстоятелствата. Въпреки това опитвам, протягам пръстите на ръцете си към пръстите на краката. Мускулите на краката ми горят: по-хубаво усещане, отколкото болката. Преследвам болката. Тя е едно от малкото неща, които ми напомнят, че съм все още жива в тази черупка.
Минутите се преливат една в друга и времето се разтяга заедно с мен. Навън светлината се променя, докато пролетни облаци се гонят през слънцето.
Почукването на вратата ми е тихо, неуверено. Никой преди не си е правил труда да почука, и сърцето ми се изпълва с вълнение. Но приливът на адреналин се уталожва. Един спасител не би почукал.
Еванджелин бутва вратата и я отваря, без да чака покана.
Не помръдвам, вкоренена на мястото си от внезапен прилив на страх. Прибирам крака под себе си. Готова да скоча, ако се налага.
Тя ме гледа отвисоко, високомерна както винаги, в дълго, проблясващо палто и впит кожен клин. За момент стои неподвижно и си разменяме погледи в тишината.
— Толкова ли си опасна, та дори не могат да ти позволят да отвориш някой прозорец? — Тя подушва въздуха. — Тук вони.
Стегнатите ми мускули се отпускат малко.
— Значи ти е скучно — промърморвам. — Върви да дразниш някое друго животно в клетка.
— Може би по-късно. Засега обаче ще бъдеш от полза.
— Наистина нямам желание да ти служа като мишена за мятане на стрелички.
Тя примлясва с устни:
— О, не моят.
С една ръка ме улавя под мишницата и ме вдига на крака. В мига щом ръката ѝ влиза в обсега на моя Безмълвен камък, ръкавът ѝ се смъква и се стоварва на пода, раздробен на ситни частици проблясващ метален прах. Бързо се закрепва отново и пак пада, движейки се в равномерен, странен ритъм, докато тя ме извежда от стаята ми.
Не се боря. Безсмислено е. Накрая тя разхлабва болезнената си хватка и ме оставя да вървя, без да ме стиска.
— Ако си искала да изведеш домашния любимец на разходка, трябваше само да попиташ — изръмжавам ѝ, разтривайки най-новата си синина. — Нямаш ли си нова съперница за мразене? Или е по-лесно да се заяждаш със затворничка, вместо с принцеса?
— Айрис е прекалено спокойна за моя вкус — изстрелва тя в отговор. — Ти поне още притежаваш известна хапливост.
— Хубаво е да знам, че те забавлявам. — Пасажът се извива пред нас. Ляво, дясно, дясно. Архитектурният план на Уайтфайър оживява по-ясно в ума ми. Подминаваме гоблените с фениксите в червено и черно, украсени по краищата с истински скъпоценни камъни. После галерия със статуи и картини, посветени на Цезар Калоре, първия крал на Норта. Отвъд нея, надолу по половин ред мраморни стъпала, е онова, което наричам Бойната зала. Простиращ се до безкрайност проход, осветен от капандури: върху стените от двете страни се набиват на очи две чудовищни картини, вдъхновени от войната с езерняците, стигащи от пода до тавана. Но тя не ме превежда покрай изрисуваните сцени на смърт и слава. Не слизаме към отредените за кралския двор нива на двореца. Коридорите стават по-изящни, но с по-малко явни демонстрации на пищност, докато тя ме води към кралските жилища. Все по-многобройни портрети в позлатени рамки на крале, политици и воини ме проследяват как минавам, повечето — с типичната черна коса на Династия Калоре.