— Крал Мейвън позволи ли ти да запазиш поне покоите си? Макар че ти отне короната?
Устните ѝ се извиват. В самодоволна усмивка, не в намръщена гримаса.
— Виждаш ли? Никога не разочароваш. Олицетворение на хапливостта, Мер Бароу.
Никога преди не съм идвала до тези врати. Но мога да предположа накъде водят. Твърде внушителни, за да са предназначени за когото и да е освен за един крал. Бяло лакирано дърво, сребърна и златна украса, инкрустирани със седеф и рубини. Този път Еванджелин не чука, а разтваря широко вратите само за да открие пищно преддверие, покрай чиито стени са се подредили шестима Пазители. При появата ни те настръхват и посягат към оръжията: очите им са нащрек зад проблясващите им маски.
Тя не отстъпва:
— Съобщете на краля, че Мер Бароу е тук, за да се срещне с него.
— Кралят е неразположен — отговаря един. В гласа му трепти мощ. Банши. Би могъл да оглуши и двете ни с писъци, ако му дадем възможност. — Вървете си, лейди Самос.
Еванджелин не показва страх и прокарва ръка през дългата си сребриста коса.
— Съобщете му — повтаря тя. Не ѝ се налага да снижава глас или да ръмжи, за да прозвучи заплашително. — Той ще иска да знае.
Сърцето ми блъска силно в гърдите. Какво прави тя? Защо? Последния път, когато реши да ме развежда из Уайтфайър, в крайна сметка бях оставена на милостта на Самсон Мерандус с разтворен ум, из който той да рови. Тя има план. Има мотиви. Де да знаех само какви са, за да мога да направя обратното.
Един от Пазителите се пречупва преди нея. Той е едър мъж, мускулите му се виждат ясно дори под гънките на огнените му одежди. Накланя лице, черните скъпоценни камъни на маската му улавят светлината.
— Момент, милейди. — Не мога да понеса покоите на Мейвън. Дори само това, че съм тук, ме кара да се чувствам, сякаш нагазвам в плаващи пясъци. Като че ли се гмуркам в океана или падам от скалист зъбер. Отпратете ни. Отпратете ни.
Пазителят се връща бързо. Когато отпраща другарите си с махване на ръка, стомахът ми се свива.
— Насам, Бароу. — Прави ми знак да се приближа.
Еванджелин ме побутва съвсем леко, натискайки основата на гръбнака ми. Съвършено изпълнение. Залитам напред.
— Само Бароу — добавя Пазителят. Оглежда пазачите Арвън последователно.
Те остават на място и ме пускат да вървя. Еванджелин прави същото. Очите ѝ потъмняват, по-черни от всякога. Завладяна съм от странния порив да я сграбча и да я поведа с мен. Внезапно ми се струва ужасяващо да се изправя пред Мейвън сама, тук.
На Пазителя, вероятно силнорък от Династия Рамбос, не му се налага да ме докосва, за да ме поведе в правилната посока. Минаваме през дневна, обляна в слънчева светлина, странно празна и оскъдно украсена. Няма цветове на династиите, няма картини или скулптури, нито дори книги. Старата стая на Кал беше задръстена е вещи, пръскаща се по шевовете от различни видове брони, скъпоценните му наръчници, дори настолна игра. Късчета от него, разпръснати навсякъде. Мейвън не е като брат си. Той няма повод за показност, не и тук, и стаята е отражение на кухото момче, какъвто е всъщност той отвътре.
Леглото му е странно малко. Изработено за дете, макар стаята явно да е предвидена да побере много, много по-голяма мебел. Стените на спалнята му са бели, без украса. Единствената декорация са прозорците, от които се разкрива гледка към един ъгъл от Площада на Цезар, река Капитъл и моста, за чието разрушаване някога помогнах. Простира се над водата и свързва Уайтфайър с източната половина на града. Във всички посоки расте буйна зеленина, изпъстрена с цветчета.
Пазителят бавно прочиства гърло. Хвърлям поглед към него и потрепервам, когато осъзнавам, че и той се кани да ме изостави.
— Насам — казва, като посочва към други врати.
Би било по-лесно, ако някой ме влачи. Ако Пазителят опре пистолет в главата ми и ме принуди да мина през вратите. По-малко болезнено би било да припиша на друг човек вината за факта, че краката ми се движат. Вместо това вината е само в мен. Отегчение. Нездраво любопитство. Постоянното терзание на болката и самотата. Живея в смаляващ се свят, където единственото, в което мога да съм сигурна, е манията на Мейвън. Подобно на оковите тя е щит и бавна, задушаваща смърт.