Вратите се люшват навътре, плъзгайки се по бялата мраморна мозайка. По въздуха се носят спирали от пара. Не от самия огнен крал, а от гореща вода. Тя кипи лениво около него, млечнобяла от сапун и благоуханни масла. За разлика от леглото му ваната е голяма, поставена върху ноктести сребърни крака. Подпрял е лакти от двете страни на безупречния порцелан, лениво прокарвайки пръсти през завихрената вода.
Когато влизам, Мейвън ме проследява с поглед, с наелектризирани и смъртоносни очи. Никога не съм го виждала толкова смутен и ядосан. Едно по-умно момиче би се обърнало и би побягнало. Вместо това затварям вратата зад себе си.
Няма къде да се седне, затова оставам права. Не съм сигурна накъде да гледам, затова се фокусирам върху лицето му. Косата му е разчорлена, цялата мокра. Тъмни къдрици прилепват към кожата му.
— Зает съм — прошепва.
— Не беше длъжен да ме пускаш да вляза. — В мига щом изричам думите, ми се приисква да можех да си ги взема назад.
— Да, така е — казва той, имайки предвид всевъзможни неща. После примигва и откъсва от мен погледа си. Обляга се назад и обляга глава на порцелана, за да може да се взира нагоре към тавана. — Какво ти е нужно?
Изход, прошка, едно хубаво наспиване през нощта, семейството ми. Списъкът се простира още и още, до безкрайност.
— Еванджелин ме довлече тук. Не искам нищо от теб.
Той издава нисък гърлен звук. Почти смях.
— Еванджелин. Моите Пазители са страхливци.
Ако Мейвън ми беше приятел, щях да го предупредя да не подценява една дъщеря на Династия Самос. Вместо това си замълчавам. Парата полепва по кожата ми, трескава като сгорещена плът.
— Доведе те тук да ме убедиш — казва той.
— Да те убедя да направиш какво?
— Да се оженя за Айрис, да не се женя за Айрис. Със сигурност не те е изпратила тук за чаено парти.
— Не. — Еванджелин ще продължи да крои планове как да се добере до короната на кралица чак до секундата, в която Мейвън сложи тази корона върху главата на друго момиче. За това е създадена. Точно както Мейвън е създаден за други, по-ужасни неща.
— Тя смята, че онова, което чувствам към теб, може да замъгли преценката ми. Глупаво.
Трепвам. Жигосаното клеймо върху ключицата ми ме парва под ризата.
— Чух, че отново си започнала да разбиваш разни неща — продължава той.
— Имаш лош вкус за порцелан.
Той се ухилва към тавана. Крива усмивка. Като на брат му. За секунда лицето на Мейвън се превръща в лицето на Кал, чертите им се разместват. Сепнато осъзнавам, че съм тук от по-дълго време, отколкото изобщо познавам Кал. Познавам лицето на Мейвън по-добре от неговото.
Той се размърдва и по водата се надигат вълнички, когато провесва едната си ръка извън ваната. Рязко отмествам очи и свеждам поглед към мозайката. Имам трима братя и баща, който не може да ходи. Прекарах месеци наред, делейки префасонирана с известни удобства дупка с дузина вонящи мъже и момчета. Мъжкото тяло не ми е чуждо. Това не значи, че искам да видя по-голяма част от тялото на Мейвън, отколкото се налага. Отново изпитвам чувството, че съм на ръба на плаващи пясъци.
— Сватбата е утре — казва той най-накрая. Гласът му отеква от мрамора.
— О.
— Не знаеше ли?
— Как бих могла? Не може да се каже, че някой ме държи в течение.
Мейвън свива рамене, повдига ги. Ново раздвижване във водата, при което се показва още от бялата му кожа.
— Да, ами, всъщност не мислех, че ще започнеш да чупиш чинии по мен, но… — Прави пауза и поглежда в моята посока. Усещам боцкане по тялото си. — Беше ми приятно да се чудя.
Ако нямаше да има последствия, щях да се намръщя, да се разкрещя и да издера очите на Мейвън. Да му кажа, че макар времето, което прекарах с брат му, да бе мимолетно, все още помня всеки удар на сърцето, който сме споделили. Усещането как се притиска до мен, докато спим само двамата, разменяйки си кошмари. Ръката му върху врата ми, плът върху плът, караща ме да го погледна, докато падахме от небето. Мирисът му. Вкусът му. Обичам брат ти, Мейвън. Ти беше прав. Ти си само сянка, а кой гледа сенки, когато има пламък? Кой би избрал чудовище пред бог? Не мога да нараня Мейвън с мълния, но мога да го унищожа с думи. Да засегна слабите му места, да отворя раните му. Да го накарам да кърви и когато раните се покрият с коричка, да се превърне в нещо по-ужасно, отколкото е бил някога преди.
Думите, които успявам да изрека, са съвсем различни.
— Харесваш ли Айрис? — питам вместо това.
Той се почесва по кожата на главата с цяла длан и изпухтява като дете: