— Сякаш това има нещо общо.
— Е, тя е първата нова връзка, която ще имаш, откакто майка ти почина. Ще бъде интересно да се види как ще се развие без отровата ѝ в теб. — Барабаня с пръсти по бедрото си. Думите попиват бавно в съзнанието му и той кимва. Съгласява се. Изпитвам прилив на жал към него. Боря се с нея със зъби и нокти. — И се сгодихте преди два месеца. Струва ми се бързо, поне по-бързо, отколкото годежа ти с Еванджелин.
— Обикновено така става, когато от другата страна на везните има цяла армия — казва той остро. — Езерняците не са известни с търпението си.
Изсумтявам презрително:
— А Династия Самос е толкова сговорчива?
Едно ъгълче на устата му се повдига в едва доловим намек за онази крива усмивка. Той се заиграва с една от възпламенителните си гривни, въртейки бавно сребърния кръг около китката си с фини кости.
— Има известна полза от тях.
— Мисля, че досега Еванджелин щеше да те е превърнала в игленик.
Усмивката му се разлива по-широко:
— Ако ме убие, губи какъвто там шанс си мисли, че има, колкото и да е мимолетен. Не че баща ѝ би го допуснал. Династия Самос поддържа истински влиятелна позиция, макар тя да не е кралица. Но само каква кралица щеше да излезе от нея.
— Мога само да си представя. — Мисълта преминава през мен като мощна разтърсваща тръпка. Корони от игли, кинжали и бръсначи, украсените със скъпоценни камъни змии на майка ѝ и баща и, които дърпа конците на марионетката Мейвън.
— Аз не мога — признава той. — Не и наистина. Дори сега си я представям единствено като кралица на Кал.
— Не беше длъжен да я избираш, след като го обвини несправедливо.
— Е, не беше като да мога да избера онази, която исках, нали? — тросва се той. Вместо горещина усещам как въздухът около нас става студен. Достатъчно, за да накара кожата ми да настръхне, докато ме гледа на кръв с очи в гневно, изгарящо синьо. Парата, носеща се по въздуха, се разнася, издухана от течението на по-хладния въздух, и премахва слабата преграда между нас.
Трепереща, се заставям да отида до най-близкия прозорец, обръщайки гръб на Мейвън. Отвън магнолиите потръпват, полъхвани от лек бриз: цветовете им са бели, кремави и розови в слънчевата светлина. Такава простичка красота няма място тук без покварата на кръвта или амбицията, или предателството.
— Ти ме хвърли на арена, за да умра — казвам му бавно. Сякаш някой от двама ни би могъл някога да забрави. — Държиш ме окована във вериги в двореца си, пазена денонощно. Остави ме да гния, болна…
— Мислиш, че се наслаждавам да те гледам така? — промърморва той. — Мислиш, че искам да те държа като затворничка? — Нещо пресеква в дъха му. — Това е единственият начин, по който ще останеш с мен. — Водата плиска по ръцете му, докато ги прокарва напред-назад.
Вместо това се съсредоточавам върху звука. Макар да знам какво прави, макар че мога да почувствам как хватката му върху мен се затяга, не мога да ѝ попреча да ме завлече надолу. Би било твърде лесно да се оставя да потъна. Част от мен иска да го направи.
Не откъсвам очи от прозореца. Като никога се радвам на твърде познатата болка от Безмълвния камък. Това е неоспоримо напомняне какъв е Мейвън и какво означава обичта му за мен.
— Опита се да убиеш всички, на които държа. Уби деца. — Бебе, покрито с петна от кръв, с бележка в малкото му юмруче. Помня това толкова ярко, сякаш е кошмар. Не се опитвам да прогоня образа. Имам нужда да го помня. Имам нужда да помня какъв е той. — Брат ми е мъртъв заради теб.
Извъртам се към него, надавайки остър, жесток смях. Гневът прояснява главата ми.
Той се надига и сяда рязко, голият му торс е почти толкова бял, колкото водата във ваната.
— А ти уби майка ми. Отне брат ми. Отне баща ми. В секундата, когато попадна в този свят, колелата се задвижиха. Майка ми погледна в главата ти и видя благоприятна възможност. Видя шанс, който търсеше от цяла вечност. Ако не беше… ако никога не беше… — Той се запъва, думите идват по-бързо, отколкото може да ги спре. После стисва зъби, мъчейки се да се сети за нещо по-осъдително. Нов миг мълчание. — Не искам да знам какво щеше да бъде.
— Аз знам — озъбвам се. — Щях да свърша в някой окоп, изтрита от лицето на земята или разкъсана, или едва оцеляваща като жив мъртвец. Знам в какво щях да се превърна, защото милион други го изживяват. Баща ми, братята ми, твърде много хора.
— Знаейки това, което знаеш сега… би ли се върнала? Би ли избрала онзи живот? Принудителна служба във войската, калния си град, семейството си, онова момче от реката?
Толкова много хора са мъртви заради мен, заради това, което съм. Ако бях просто една Червена, просто Мер Бароу, те щяха да са живи. Шейд щеше да е жив. Мислите ми се задържат върху него. Бих дала в замяна толкова много неща, за да си го върна. Бих се предложила в замяна хиляда пъти. Но после налице са откритите и спасени новокръвни. Подпомогнати бунтове. Една прекратена война. Сребърни, разкъсващи се помежду си. Сплотяващи се Червени. Имах пръст във всичко това, макар и не кой знае колко. Допуснати бяха грешки. Мои грешки. Твърде много, за да ги преброя. Цели светове ме делят от това да съм съвършена или дори добра. Истинският въпрос разяжда ума ми. Това, което Мейвън всъщност пита. Би ли се отказала от способността си, би ли заменила силата си, за да се върнеш? Не ми трябва време, за да измисля отговор.