— Не — прошепвам. Не си спомням да съм се премествала толкова близо до него с ръка, сключваща се върху единия край на порцелановата вана. — Не, не бих.
Признанието ме изгаря по-силно от срама, разяжда вътрешностите ми. Мразя го заради онова, което ме кара да чувствам, онова, което ме кара да осъзная. Питам се дали мога да действам достатъчно бързо, за да го извадя от строя. Да свия юмрук, да разбия челюстта му с твърдата окова. Дали лечителите на повърхностни рани могат да накарат зъбите да израстат отново? Няма истински смисъл да опитвам. Няма да доживея да разбера.
Той се взира нагоре към мен:
— Онези, които знаят какво е да си на тъмно, са готови да сторят всичко, за да останат на светло.
— Не се дръж, сякаш сме еднакви.
— Еднакви? Не. — Той поклаща глава. — Но навярно… сме равни.
— Равни? — Отново ме обзема желание да го разкъсам. Да раздера гърлото му с нокти и зъби. Намекът ми причинява режеща болка. Почти толкова, колкото факта, че може и да е прав.
— Едно време питах Джон дали може да вижда бъдеще, което вече не съществува. Той каза, че пътеките вечно се променят. Лесна за изричане лъжа. Тя му позволи да ме манипулира по начин, по който дори Самсон не би могъл. А когато ме доведе при теб, ами, не спорих. Как се предполагаше да знам каква отрова ще се окажеш?
— Щом съм отрова, тогава се отърви от мен. Спри да измъчваш и двама ни!
— Знаеш, че не мога да направя това независимо колко много искам. — Миглите му потрепват и очите му се зарейват някъде надалече. Някъде, където дори аз не мога да го достигна. — Ти си такава, какъвто беше Томас. Ти си единственият човек, за когото ме е грижа, единственият човек, който ми напомня, че съм жив. Не празен. И не сам.
Жив. Не празен. Не сам.
Всяко признание е като стрела: пронизва всяко мое нервно окончание, докато тялото ми се превръща в студен огън. Омразно ми е, че Мейвън може да изрича такива неща. Омразно ми е, че изпитва това, което изпитвам аз, бои се от това, от което се боя аз. Мразя това; мразя го. И ако можех да променя същността си, начина, по който мисля, щях. Но не мога. Ако боговете на Айрис са истински, със сигурност знаят, че опитах.
— Джон не искаше да разказва за мъртвото бъдеще — онези неща, които вече не са възможни. Аз обаче мисля за тях — промърморва той. — Сребърен крал, Червена кралица. Как биха се променили нещата? Колко души още ще са живи?
— Не и баща ти. Не и Кал. И със сигурност не и аз.
— Знам, че е просто мечта, Мер — казва рязко той. Като дете, което учителят е поправил в класната стая. — Всеки шанс, който имахме, колкото и малък да беше, вече го няма.
— Заради теб.
— Да. — По-меко, сам правейки признание. — Да.
Без нито за миг да прекъсва зрителния контакт, Мейвън изхлузва гривната си на възпламенител от китката. Движението е бавно, обмислено, методично. Чувам я как се удря в пода и се търкулва: сребърен метал прозвънва по мрамора. Последвана е бързо от другата. Без да престава да гледа, той се отпуска назад във ваната и накланя глава. Оставяйки врата си разголен и уязвим. Ръцете ми се присвиват отстрани до тялото. Би било толкова лесно. Да обвия кафявите си пръсти около бледия му врат. Да натисна с цялата си тежест. Да го прикова. Кал се страхува от вода. А Мейвън? Бих могла да го удавя. Да го убия. Да оставя водата във ваната да свари и двама ни. Той ме предизвиква да го направя. Част от него може би иска да го направя. Или би могло да е един от хилядите капани, в които се хванах. Поредният трик на Мейвън Кал оре.
Той примигва и издишва шумно, освобождавайки нещо дълбоко в себе си. То разваля магията и моментът се разбива.
— Утре ще бъдеш една от шаферките на Айрис. Забавлявай се.
Още една стрела в стомаха.
Приисква ми се да имах още една чаша, която да разбия в стената. Шаферка за сватбата на столетието. Никакъв шанс да се измъкна. Ще трябва да стоя зад целия двор. Стражи навсякъде. Очи навсякъде. Идва ми да се разпищя.