— Майка ми е управляваща кралица на Езерните земи. Трябва винаги да е на трона. А наследницата ѝ, моята по-голяма сестра, мрази да напуска кралството ни.
— Разбираемо в такива смутни времена. — По-възрастната жена се покланя в отговор, но не толкова дълбоко, колкото човек би очаквал. Моите поздравления, принцесо Айрис.
— Моите благодарности, Ваше величество. Радвам се, че успяхте да се присъедините към нас.
Величество?
По-възрастната жена се обръща в анфас, заставайки с гръб към Айрис, докато камериерките довършват работата си. Очите ѝ се спират върху мен и се присвиват едва доловимо. Прави жест с едната си ръка, за да ме повика. На безименния пръст на лявата ѝ ръка проблясва огромен черен скъпоценен камък. От двете ми страни Китън и Клоувър ме тикат напред, побутвайки ме към жената, която по някакъв начин притежава титла.
— Госпожице Бароу — казва жената. Тя е здрава, с налята талия и е по-висока от мен с няколко сантиметра. Хвърлям поглед към униформата ѝ, търсейки династични цветове, които да отличават коя ли може да е.
— Ваше величество? — отвръщам, използвайки титлата. Прозвучава като въпрос и наистина е.
Тя се усмихва развеселено:
— Иска ми се да те бях срещнала преди. Когато се преструваше на Марийна Титанос, а не беше принизена до това — тя докосва леко бузата ми и аз трепвам — това съсипано момиче. Може би тогава бих могла да разбера защо внукът ми е захвърлил кралството си заради теб.
Очите ѝ са бронзови. Червено-златисти. Бих разпознала очите ѝ навсякъде.
Въпреки гостите на сватбата, които сноват около нас, облаците от коприна и парфюм чувствам как се плъзвам обратно в онзи ужасен миг, когато един крал изгуби главата си, а един син изгуби баща си. А тази жена е изгубила и двамата. От дълбините на паметта, от миговете, пропилени в четене на исторически записки, си спомням името ѝ. Анабел от Династия Леролан. Кралица Анабел. Майка на Тиберий Шести. Баба на Кал. Сега виждам короната ѝ от розово злато и черни диаманти, сгушена в спретнато вързаната ѝ коса. Дреболия в сравнение с онова, с което обикновено се перчат наоколо кралските особи.
Тя отдръпва ръка. Още по-добре. Анабел е заличителка. Не искам пръстите ѝ изобщо са се доближават до мен. Биха могли да ме унищожат с едно докосване.
— Съжалявам за сина ви. — Крал Тиберий не беше мил човек, не и към мен, нито към Мейвън, нито към повече от половината жители на страната си, които живеят и умират като роби. Но е обичал майката на Кал. Обичаше децата си. Не беше зъл. Просто слаб.
Погледът ѝ не трепва изобщо.
— Странно, защото помогна за убийството му.
В гласа ѝ няма обвинение. Нито гняв. Нито ярост.
Тя лъже.
Кралският съд е лишен от какъвто и да е цвят. Само бели стени и черни колони, мрамор, гранит и кристал. Поглъща пъстроцветната тълпа. През вратите му нахлуват благородници с рокли, костюми и униформи, оцветени във всевъзможни проблясващи нюанси. Последните вървят припряно, бързайки да влязат, преди царствената годеница и собственото ѝ шествие да започнат парада си през Площада на Цезар. Из настланото с мозайка обширно пространство се тълпят още стотици Сребърни с твърде обикновено потекло, за да заслужат покана за самата сватба. Те чакат на тълпи край разчистената пътека, от двете страни на която стоят равен брой стражи от Норта и от Езерните земи. Камерите също наблюдават, монтирани върху платформи. А кралството гледа заедно с тях.
От моята наблюдателна точка, притисната във входа на Уайтфайър, виждам над рамото на Айрис.
Тя е съвсем тиха, нито едно косъмче не стърчи от прическата ѝ. Спокойна като застояла вода. Не знам как издържа. Баща ѝ, кралят, я държи под ръка, кобалтовосинята му мантия проблясва в електриково на фона на белия ръкав на сватбената ѝ рокля. Днес короната му е от сребро и сапфири, в тон с нейната. Не си говорят, съсредоточени върху пътеката напред.
На допир шлейфът ѝ е като течен. Толкова фина коприна, че може да се изплъзне през пръстите ми. Държа здраво дори и ако е само за да не привлека повече внимание от необходимото. Като никога се радвам, че Еванджелин е до мен. Тя държи другото ъгълче на шлейфа на Айрис. Ако се съди от шушуканията на другите шаферки, гледката е почти скандална. Съсредоточават вниманието си върху нея вместо върху мен. Никой не си прави труда да предизвиква Мълниеносното момиче без искрите му. Еванджелин се справя с всичко в крачка със стисната челюст и плътно затворена уста. Не ми е проговаряла изобщо. Още една малка благословия.
Някъде изсвирва рог. А в отговор тълпата се обръща едновременно към двореца: истинско море от очи. Усещам всеки поглед, докато пристъпваме напред на площадката, надолу по стълбите, в челюстите на истински спектакъл за Сребърните. Първия път, когато видях тълпа тук, бях на колене и с нашийник на врата, окървавена, насинена и сломена. Все още съм всички тези неща. Пръстите ми потреперват. Стражите напират, докато Китън и Клоувър стоят зад мен, облечени в семпли, но подходящи рокли. Тълпата напира по-плътно, а Еванджелин е толкова близо, че би могла да ми забие нож между ребрата, без да мигне. Усещам дробовете си свити; гърдите ми се стягат, а гърлото ми сякаш се затваря. Преглъщам с усилие и се насилвам да изпусна продължителен дъх. Успокой се. Съсредоточавам се върху роклята в ръцете си, сантиметрите пред мен.