Струва ми се, че усещам как капка вода се удря в бузата ми. Моля се да е дъжд, а не сълзи от нервност.
— Овладей се, Бароу — изсъсква един глас. Може би този на Еванджелин. Както и в случая с Мейвън, изпитвам противен прилив на благодарност за оскъдната подкрепа. Опитвам се да го отблъсна. Опитвам се да се убедя да не се поддавам. Но подобно на прегладняло куче съм готова да приема всякакви огризки, които ми дадат. Каквото и да е онова, което минава за любезност в тази самотна клетка.
Зрението ми се завихря в спирали. Ако не са краката ми, скъпите ми, бързи, сигурни крака, може да се препъна. Всяка стъпка идва по-трудно от предишната. Шипове от паника избиват нагоре по гръбнака ми. Давя се в белотата на роклята на Айрис. Дори броя ударите на сърцето си. Каквото и да е, за да продължа да се движа. Не знам защо, но тази сватба ми се струва като затварянето на хиляда врати. Мейвън е удвоил силата си и е затегнал хватката си. Никога няма да се измъкна от него. Не и след това.
Камъкът под мен се променя. Гладките, квадратни плочи се превръщат в стъпала. Спъвам се на първото, но успявам да се закрепя, повдигайки шлейфа. Правя единственото нещо, което все още съм в състояние да направя. Да застана настрана, да коленича, да се смаля, да стана озлобена и гладна в сенките. Това ли е остатъкът от живота ми?
Преди също да вляза в пастта на Кралския съд, хвърлям поглед нагоре. Покрай скулптурите на огън и звезди и мечове и древни крале, покрай кристалните недра на проблясващия купол. Към небето. В далечината се събират облаци. Няколко вече са стигнали до площада, навлизайки постепенно във вятъра. Изчезват бавно, разнищват се в тънки нишки от прозрачна материя. Дъждът иска да рукне, но нещо, вероятно Сребърни бури, контролиращи времето, няма да му позволят. На нищо няма да бъде позволено да провали този ден.
А после небето изчезва, заместено от сводест таван. Отгоре над главите ни се извиват арки от гладък варовик, окичени със сребърни спирали от ковани пламъци. Червено-черни знамена на Норта и сини знамена на Езерните земи красят двете страни на преддверието, сякаш някой би могъл да забрави кралствата, на чийто съюз предстои да станем свидетели. Шушукането на хиляда зяпачи звучи като жужене на пчели, усилвайки се с всяка моя стъпка. Напред пасажът се разширява, прелива в централната зала на Кралския съд: величествена кръгла зала под кристалния купол. Слънцето се изкачва по прозрачните стъкла, осветява зрелището отдолу. Всички места са пълни, оградени и отделени от средата на залата в ореол от проблясващи цветове. Тълпата чака, затаила дъх. Още не мога да видя Мейвън, но мога да предположа къде ще бъде.
Всеки друг би се поколебал дори малко. Айрис не се колебае. Дори за миг не забавя крачка, когато влизаме в светлината. Звукът от изправянето на хиляда тела е почти оглушителен и шумът отеква из залата. Шумолящи дрехи, звук от местещи се крака, шепоти. Оставам съсредоточена върху дишането си. Въпреки това сърцето ми препуска. Искам да вдигна поглед, да огледам входовете, разклоняващите се коридори, частиците от това място, от които мога да се възползвам. Но едва мога да ходя, а какво остава пък да планирам още едно обречено бягство.
Имам чувството, че минават години, преди да стигнем до центъра. Мейвън чака, наметалото му е точно толкова пищно и биещо на очи, колкото е шлейфът на Айрис, и почти толкова дълго. Той изглежда впечатляващо в проблясващо червено и бяло вместо в черно. Короната е новоизработена, от сребро и рубини, оформени като пламък. Проблясва, когато той се раздвижва, обръщайки глава да застане лице в лице със своята приближаваща се годеница и антуража ѝ. Очите му намират първо мен. Познавам го достатъчно добре, за да разпозная съжалението. То потрепва, оживяло за миг, танцуващо като фитила на запалена свещ. И също толкова лесно изчезва, оставяйки след себе си спомен като димна следа. Мразя го особено защото не мога да се преборя с вече познатия прилив на жал към сянката на пламъка. Чудовищата се създават. Това важи и за Мейвън. Кой знае кой е трябвало да бъде той?