Церемонията отнема почти цял час и през цялото време, докато трае, съм принудена да стоя редом с Еванджелин и останалите шаферки. Мейвън и Айрис си разменят думи отново и отново, обети и вричания, подавани им като реплики от един съдия от Норта. Една жена в семпли индигови одежди също говори. От Езерните земи предполагам — може би наместница на техните богове? Почти не слушам. Всичко, за което мога да мисля, е армия в червено и синьо, маршируваща през света. Облаците продължават да прииждат един от друг по-тъмни, докато преминават край купола над главите ни. И всеки един се разпада. Бурята иска да избухне, но изглежда, просто не може.
Познавам чувството.
— От днес до последния си ден се обричам на теб, Айрис от дома Сигнет, принцеса на Езерните земи.
Пред мен Мейвън протяга ръка. Огън близва връхчетата на пръстите му, нежен и слаб като пламък на свещ. Бих могла да го духна, ако се опитам.
— От днес до последния си ден се обричам на теб, Мейвън от Династия Калоре, крал на Норта.
Айрис повтаря действието му и протяга собствената си ръка. Белият ѝ ръкав, поръбен в яркосиньо, се отмята изящно назад и разкрива още от гладката ѝ ръка, докато в нея се просмуква влага от въздуха. Кълбо от бистра, потрепваща вода изпълва дланта ѝ. Когато хваща ръката на Мейвън, едната способност унищожава другата дори без съскане на пара или дим. Един мирен съюз е сключен и подпечатан с леко докосване на устните им.
Той не я целува така, както целуваше мен. Всякакъв огън, който би могъл да има, е далече.
Иска ми се и аз да бях.
Аплодисментите ме разтърсват отвътре, силни като трясък на гръмотевица. Повечето хора ликуват. Не ги виня. Това е последният пирон в ковчега на войната с езерняците. Макар че загинаха хиляди, милиони Червени, загинаха и Сребърни. Няма да ги упрекна за това, че празнуват мира.
Разнася се нов грохот, когато множество столове из Кралския съд се разместват, изтикани назад по камъка. Трепвам, питайки се дали всеки момент ще бъдем смазани в прилив от доброжелатели. Вместо това Пазителите настъпват. Вкопчвам се в шлейфа на Айрис като в спасително въже, оставяйки ловките ѝ движения да ме издърпат през напиращата тълпа и обратно навън на Площада на Цезар.
Разбира се, натискът на шума само се усилва десетократно. Развяват се знамена, избухват приветствени възгласи, а по нас се посипват хартиени конфети. Навеждам глава, опитвам се да блокирам ставащото. Вместо това ушите ми започват да звънтят. Звукът не си отива колкото и да тръскам глава. Една от пазачите Арвън ме хваща за лакътя, пръстите ѝ се впиват в плътта ми, докато още и още хора напират около нас. Пазителите крещят нещо, дават указания на тълпата да отстъпи назад. Мейвън се обръща да погледне през рамо с лице, обляно в сива руменина — от вълнение, от нерви или от двете. Звънтенето се усилва и се налага да пусна шлейфа на Айрис, за да затисна уши. Единственият резултат е, че това ме забавя, издърпва ме от нейния безопасен кръг. Тя продължава, хваната под ръка с младоженеца си, докато Еванджелин върви след двамата. Приливът ни разделя.
Мейвън ме вижда как спирам и повдига вежда, устните му се разтварят, за да зададе въпрос. Стъпките му се забавят.
После небето почернява.
Разцъфват буреносни облаци, тъмни и тежки, спускащи се над нас като пъклен дим. През облаците прелита мълния, разклонена, обагрена в бяло, синьо и зелено. Всяко разклонение — назъбено, свирепо, унищожително. Неестествено.
Ударите на сърцето ми са достатъчно гръмки, за да удавят шума на тълпата. Но не и гръмотевиците.
Звукът бумти в гърдите ми толкова близо и толкова експлозивен, че разлюлява въздуха. Усещам вкуса му върху езика си.
Не успявам да видя следващата мълния, преди Китън и Клоувър да ме хвърлят на земята: роклите ни да вървят по дяволите. Притискат раменете ми, впивайки в бодящите ме мускули ръцете и способността си. Тишина нахлува в тялото ми достатъчно бързо и силно, за да изтласка въздуха от дробовете ми. Задъхвам се, мъча се да дишам. Пръстите ми дращят по настланата с мозайка земя, търсейки опипом нещо, за което да се хванат. Ако можех да дишам, щях да се засмея. Не за пръв път някой ме притиска към земята на Площада на Цезар.
Нов трясък на гръмотевица, ново проблясване на синя светлина. Последвалият като резултат тласък от заглушаващата способност на пазачите Арвън почти ме кара да си изповръщам червата.
— Не я убивай, Джени. Недей! — изръмжава Клоувър. Джени. Истинското име на Китън. — Ще ни хвръкнат главите, ако умре.