— Не съм аз — успявам да изрека задавено. — Не съм аз.
Ако Китън и Клоувър могат да ме чуят, не го показват. Натискът им не отслабва нито за миг: ново постоянно усещане за болка.
Неспособна да изпищя, се заставям да вдигна глава и търся някого, който да ми помогне. Търся Мейвън. Той ще спре това. Мразя се, задето си го мисля.
През полезрението ми преминават крака: черни униформи, цветове на цивилни дрехи и далечни, проблясващи червено-оранжеви мантии. Пазителите не спират да се движат в стегнат строй. Както на банкета, който завърши с опит за покушение, те се впускат в добре отработено действие, съсредоточени върху едничката си цел: да защитят краля. Сменят бързо посоката, подкарвайки Мейвън не към двореца, а към Хазната. Към неговия влак. Към спасението му.
Спасение от какво?
Тази безумна буря не е мое дело. Това не е моята мълния.
— Следвай краля — изръмжава Китън — Джени. Изправя ме на нестабилните ми крака и едва не падам отново. Пазачите Арвън не ми позволяват. Нито униформените офицери, внезапно изправили се като стена. Те ме обкръжават в ромбоиден строй, съвършен за врязване през напиращата тълпа. Пазачите Арвън намаляват силата на пулсиращата си способност, макар и само за да ми позволят да ходя.
Напираме като един, докато мълниите над нас се усилват. Все още няма дъжд. И не е и наполовина достатъчно горещо или сухо за тези мълнии. Странно. Само да можех да почувствам мълнията. Да я използвам. Да издърпам назъбените линии от небето и да залича от лицето на земята всички около мен до един.
Тълпата е озадачена. Повечето гледат нагоре; няколко души сочат. Някои се опитват да се дръпнат назад, но притиснати един от друг. Хвърлям поглед между лицата, търся обяснение. Виждам единствено объркване и страх. Питам се дали ако тълпата изпадне в паника, дори офицерите от Сигурността могат да попречат на хората да ни стъпчат.
Напред Пазителите на Мейвън разширяват пролуката между нас. Неколцина са се заели да изтикват хората. Някакъв силнорък грубо изблъсква един мъж на няколко метра, а една телки помита трима или четирима с махване на ръка. След това тълпата им оставя обширно място за действие, освобождавайки пространството около бягащия крал и новата кралица. През суматохата успявам да зърна очите му, когато поглежда назад, за да ме потърси. Сега те са широко разтворени и безумни, наситено сини дори от такова голямо разстояние. Устните му се движат, крещи нещо. Гръмотевиците и надигащата се паника ми пречат да го чуя.
— Побързай! — излайва Клоувър и ме бута нататък към пролуката.
Нашите стражи стават агресивни, способностите им започват да се проявяват. Един суифт се хвърля напред-назад, изтласква хората от пътя ни. Мята се между телата като неясно размазано петно, като вихър. А после спира като закован.
Пистолетният изстрел уцелва суифта между очите. Твърде близо, за да се отдръпне, твърде бързо, за да избяга. Главата му се извива назад, описвайки дъга от кръв и мозък.
Не познавам жената, която държи пистолета. Има синя коса, назъбени сини татуировки и шал с цвета на алена кръв, увит около китката ѝ. Тълпата потръпва около нея, шокирана за миг, а после избухва в истински хаос.
Все още насочила пистолета с едната си ръка, жената със синята коса вдига другата.
От небето избухва мълния.
Стоварва се към кръга от Пазители. Жената има смъртоносно точен мерник.
Напрягам се в очакване на експлозия. Вместо това обагрената в син оттенък мълния внезапно поразява една дъга от блещукаща вода и минава по течността, но не и през нея. Разклонява се и проблясва почти ослепителна, но изчезва в миг, оставяйки само водния щит. Отдолу Мейвън, Еванджелин и дори Пазителите се снишават с ръце върху главите. Само Айрис е оставена невредима.
Водата се събира в езерце около нея, къдри се и се извива като някоя от змиите на Ларенша. Разраства се с всяка секунда, разлива се толкова бързо, че усещам вкуса на въздуха, който изсъхва върху езика ми. Без да губи време, Айрис смъква воала си. Смътно се надявам да не завали. Не искам да знам какво може да направи Айрис с дъжда.
Стражите на езерняците се блъскат сред хората: тъмносините им фигури се опитват да проникнат сред бягащата тълпа. Офицерите от Сигурността срещат същото препятствие и са приклещени, оплетени из бъркотията. Сребърни се стрелкат във всички посоки. Някои — към суматохата, други — далече от опасността. Разкъсвана съм между желанието да побягна с тях и желанието да затичам към жената със синята коса. Мозъкът ми работи оживено, докато адреналинът нахлува в тялото ми, бори се със зъби и нокти срещу тишината, която задушава същността ми. Мълнии. Тя владее мълниите. Тя е новокръвна. Като мен. Мисълта почти ме кара да заплача от щастие. Ако не се махне бързо оттук, ще свърши като труп.