— Бягай! — опитвам се да изкрещя. Излиза като шепот.
— Отведете краля на безопасно място! — разнася се пасът на Еванджелин, докато тя скача на крака. Роклята ѝ бързо се преобразява в броня, обгръщайки кожата ѝ в перлено бели люспести плочки. — Евакуирайте се!
Няколко Пазители се подчиняват и издърпват Мейвън в строя си, за да го защитят. Ръката му искри от слаб пламък. Несигурен пламък като страха му. Останалите му стражи изваждат оръжия или експлозивно задействат способностите си. Един Пазител банши отваря уста да закрещи, но се свлича на едно коляно, мъчейки се да си поеме дъх. Дере с нокти гърлото си. Не може да диша. Но защо, кой? Другарите му го извличат назад, докато той продължава да се дави.
Над главите ни прелита нова мълния, този път — твърде ярка за гледане. Когато отварям отново очи, синьокосата жена е изчезнала, изгубена в тълпата. Някъде пушечна стрелба се носи из въздуха.
С ахване осъзнавам, че не всички в тълпата бягат. Не всички са уплашени или дори объркани от изблика на насилие. Движат се различно, устремено, мотивирано, хора с мисия. Черните пистолети лъщят, проблясвайки, когато се впиват в гърба или корема на някой страж. Ножове проблясват в нарастващата тъмнина. Писъците от страх се превръщат в писъци от болка. Падат тела, свличат се върху настилката на площада.
Спомням си метежите в Съмъртън. Преследвани и изтезавани Червени. Тълпа, нахвърляща се върху най-слабите сред тях. Беше неорганизирано, хаотично, без никакъв ред. Това е обратното. Онова, което прилича на безумна паника, е грижливо дело на няколко десетки политически терористи в тълпа от стотици хора. Ухилено осъзнавам, че всички те имат нещо общо. Докато истерията нараства, всеки намята червен шал.
Алената гвардия е тук.
Кал, Килорн, Фарли, Камерън, Брий, Трами, полковникът.
Те са тук.
С всичка сила мятам глава назад и с пукот блъсвам черепа си в носа на Клоувър. Тя надава вой и по лицето ѝ шурва сребърна кръв. В един миг хватката ѝ върху мен се разкъсва, оставяйки само Китън. Забивам лакът в стомаха ѝ с надеждата да я отхвърля от себе си. Тя пуска рамото ми само за да обвие ръка около врата ми и да стисне.
Извивам се, опитвам се да си осигуря достатъчно място да наведа врат и да я ухапя. Никакъв шанс. Тя натиска по-силно, заплашва да смаже гръкляна ми. Пред погледа ми изплуват петна и чувствам как тя ме дърпа назад. Далече от Хазната, от Мейвън, от неговите Пазители. През смъртно опасната тълпа се препъвам назад, когато стигаме до стъпалата. Ритам немощно в опит да се хвана за нещо, каквото и да е. Офицерите от Сигурността осуетяват немощните ми усилия. Някои се смъкват на колене с вдигнати пистолети, прикривайки отстъплението. Клоувър се извисява застрашително над мен, долната половина на лицето ѝ е обагрена в огледално отразяваща се кръв.
— Връщайте се през Уайтфайър. Трябва да се придържаме към заповедите — изсъсква тя на Китън.
Опитвам се да извикам за помощ, но не мога да събера достатъчно въздух, за да издам звук. А и не би имало никаква полза. Нещо, по-силно от трясък на гръмотевица, се разнася из небето. Две неща. Три. Шест. Метални птици с остри като бръснач криле. „Кученца“? Джетът „Блекрън“? Но тези въздушни джетове изглеждат различни от онези, които познавам. По-лъскави, по-бързи. Вероятно новият въздушен флот на Мейвън. В далечината разцъфва експлозия като цвете с венчелистчета от червен огън и черен дим. Площада ли бомбардират, или Алената гвардия?
Докато пазачите Арвън ме завличат в двореца, друг Сребърен едва не се сблъсква с нас. Протягам ръка. Може би този човек ще помогне.
Самсон Мерандус се ухилва злобно надолу към мен, изтръгвайки едната си ръка от хватката ми. Дръпвам се назад, сякаш докосването му ме изгаря. Дори само видът му е достатъчен да ми докара раздиращо главоболие. Не е бил допуснат да присъства на сватбата, но въпреки това е издокаран за нея, безукорен в тъмносин костюм с пригладена към черепа му пепеливоруса коса.
— Само да я изпуснете, и ще ви изтърбуша всичките! — озъбва се той през рамо.
Пазачите Арвън изглеждат по-изплашени от него, отколкото от когото и да е другиго. Кимат енергично: същото правят и тримата останали офицери. Всичките знаят на какво е способен един внушител от Династия Мерандус. Ако ми е бил нужен още някакъв стимул, за да избягам, знанието, че Самсон ще опустоши умовете им, със сигурност е такъв.