В последната гледка от площада, която зървам, от облаците се надигат черни сенки и идват все по-близо и по-близо. Още въздушни кораби. Но тези са тежки, издути, не са построени заради бързината си, нито дори за бойни цели. Може би захождат за кацане. Така и не ги виждам да докосват земята.
Съпротивлявам се колкото мога, което ще рече, че мърморя и се гърча под тежестта на тишината. Това забавя пазачите ми, но само малко. Всеки сантиметър ми се струва трудно извоюван, но безплоден. Продължаваме да се движим. Коридорите на Уайтфайър профучават около нас. Благодарение на запаметеното знам точно накъде сме се отправили. Към източното крило, частта от двореца, най-близка до Хазната. Сигурно има проходи към него, още един път, който води към изоставения влак на Мейвън. Всяка надежда за бягство ще изчезне в секундата, в която ме свалят под земята.
Разнасят се три пистолетни изстрела, отекващи толкова близо, че ги усещам в гърдите си. Ставащото на площада, каквото и да е то, бавно се влива в двореца. На прозореца, във въздуха избухва червен пламък. Не знам дали е причинен от експлозия, или от човек. Мога само да се надявам. Кал. Тук вътре съм. Кал. Представям си го точно отвън като огнен ад от гняв и разрушение. С пистолет в едната ръка, с огън в другата, стоварващ цялата си болка и ярост. Ако не може да ме спаси, надявам се, че може поне да разкъса чудовището, което някога бе негов брат.
— Бунтовниците щурмуват Уайтфайър!
Сепвам се при звука от гласа на Еванджелин Самос. Ботушите ѝ звънтят силно по мраморния под, всяка стъпка е като гневен удар с чук. Лявата страна на лицето ѝ е изцапана със сребърна кръв, а сложната ѝ прическа е разбъркана, заплетена и разрошена от вятъра. Мирише на дим.
Брат ѝ не може да бъде открит никъде, но тя не е сама. Рен, лечителната на повърхностни рани от Династия Сконос, която прекара толкова много дни в опити да ме направи да изглеждам жива, я следва плътно по петите. Вероятно са я довели, за да е сигурно, че Еванджелин няма да е принудена да търпи дори една драскотина за повече от миг.
Подобно на Кал и Мейвън Еванджелин също е добре запозната с военното обучение или протокол. Стои на пръсти, готова да реагира.
— Долната библиотека и старата галерия са унищожени. Трябва да я преведем оттук. — Посочва с брадичка към разклоняващ се коридор, перпендикулярен на нашия. Навън блясва мълния. Хвърля отблясъци по бронята ѝ. — Вие тримата — тя щраква с пръсти към трима от стражите, — пазете ни гърбовете.
Сърцето ми се свива в гърдите. Еванджелин лично ще се погрижи да се кача на онзи влак.
— Един ден ще те убия — изругавам към нея, докато Китън ме държи.
Тя се преструва, че не е чула заплахата, твърде заета да дава резки заповеди. Стражите се подчиняват с готовност и изостават назад, за да прикриват отстъплението ни. На драго сърце оставят някой да поеме контрола в тази адска бъркотия.
— Какво става там? — изръмжава Клоувър, докато вървим забързано. Страхът изопачава гласа ѝ. — Ти, оправи ми носа — добавя тя, сграбчвайки Рен за ръката. Лечителката на повърхностни рани от Династия Сконос работи в крачка, намествайки счупения нос на Клоувър със звучно изпукване.
Еванджелин поглежда през рамо: не към Клоувър, а към прохода зад нас. Той притъмнява, когато бурята навън превръща деня в нощ. По лицето ѝ преминава страх. Непозната гледка, когато става дума за нея.
— В тълпата имаше внедрени хора, облечени като Сребърни благородници. Новокръвни, смятаме. Достатъчно силни да удържат позицията си, докато… — Тя поглежда зад един ъгъл, после ни махва да продължим. — Алената гвардия превзе Корвиум, но не мислех, че имат толкова много хора. Истински войници, обучени, добре въоръжени. Паднаха право от небето като някакви проклети насекоми.
— Как са влезли? Имаме засилена охрана заради сватбата. Над хиляда Сребърни войници плюс новокръвните „домашни любимци“ на Мейвън… — Китън се смущава. Млъква рязко, когато две фигури в бяло изскачат от входа. Тежестта на тишината им ме блъсва и кара коленете ми да се подкосят. — Гас, Брекър, с нас!
Мисля, че Ег и Трио са по-подходящи имена. Те притичват с буксуване по мраморния под, спринтирайки да се присъединят към подвижния ми затвор. Ако имах достатъчно енергия за това, щях да заплача. Четирима пазачи Арвън и Еванджелин. Всякакъв помен от надежда изчезва. Няма смисъл дори да моля.
— Не могат да спечелят. Това е изгубена кауза — упорства Клоувър.
— Те не са дошли да завоюват столицата. Дошли са за нея — процежда Еванджелин.
Ег ме блъска да вървя нататък.
— Прахосване на усилия за тази торба кокали.