Завиваме зад друг ъгъл към дългата, сякаш безкрайна Бойна зала. В сравнение със суматохата на площада тя изглежда спокойна, изрисуваните ѝ бойни сцени са далече от хаоса. Те се извисяват, карайки всички ни да изглеждаме малки и нищожни в тяхното старо величие. Ако не е далечният звук от прелитащи с писък въздушни джетове и разтърсващи гръмотевици, бих могла да се залъжа да повярвам, че всичко това е сън.
— Наистина — казва Еванджелин. Стъпките ѝ се поколебават толкова леко, че другите не забелязват. Аз обаче забелязвам. — Какво прахосване на усилия.
Тя се извива с плавна, котешка грациозност, двете ѝ ръце се стрелват напред. Виждам всичко така, сякаш времето е забавило ход. Плочките на бронята ѝ политват от двете ѝ китки, бързи и смъртоносни като куршуми. Ръбовете им блестят и стават остри като бръсначи. Прелитат със съскане през въздуха. И през плътта.
Внезапното спускане на тишина е като повдигане на огромна тежест. Ръката на Клоувър се свлича от гърба ми, хватката ѝ се отпуска. Тя също пада.
Четири глави се търкулват на пода с процеждаща се от тях кръв. Следват ги телата, целите в бяло, с ръце в найлонови ръкавици. Очите им са отворени. Изобщо не са имали шанс. Кръвта — мирисът, видът — връхлита сетивата ми и усещам вкус на надигаща се в гърлото ми жлъчка. Единственото, което ме възпира да повърна, е назъбеният шип на страха и осъзнаването.
Еванджелин няма да ме отведе до влака. Ще ме убие. Ще сложи край на това.
Изглежда шокиращо спокойна предвид факта, че току-що е убила четирима от своите. Металните плочки се появяват отново върху ръцете ѝ, плъзвайки се обратно на място. Рен, лечителката на повърхностни рани, не помръдва, забила поглед в тавана. Няма да гледа онова, което ще последва.
Няма да има полза да бягам. По-добре да се изправя лице в лице с това.
— Изпречиш ли се на пътя ми, ще те убия бавно — прошепва тя и прекрачва през един труп, за да ме хване за врата. Дъхът ѝ ме залива. Топъл, с лъх на мента. — Малко Мълниеносно момиче.
— Тогава давай, приключвай с това — заставям се да процедя през зъби.
От толкова близо осъзнавам, че очите ѝ не са черни, а със сивия цвят на дървени въглища. Очи като буреносни облаци. Присвиват се, докато се опитва да реши как да ме убие. Ще се наложи да го направи собственоръчно. Оковите ми няма да позволят на способностите ѝ да стигнат до кожата ми. Но един нож ще свърши точно толкова добра работа. Надявам се да е бързо, макар че се съмнявам тя да има достатъчно милост за подобно нещо.
— Рен, ако обичаш — казва Еванджелин и протяга ръка.
Вместо кинжал лечителката на повърхностни рани изважда ключ от един джоб на вече безглавия труп на Трио. Притиска го в дланта на Еванджелин.
Вцепенявам се.
— Знаеш какво е това. — Как бих могла да не знам? Мечтала съм за този ключ. — Ще сключа една сделка с теб.
— Давай — прошепвам: очите ми нито за миг не се отместват от заостреното като шип късче черно желязо. — Ще ти дам всичко.
Еванджелин улавя челюстта ми и ме заставя да я погледна. Никога не съм я виждала толкова отчаяна, дори не и на арената. Очите ѝ гледат колебливо, а долната ѝ устна потреперва.
— Ти изгуби брат си. Не отнемай моя.
Ярост пламва в стомаха ми. Всичко, но не и това. Защото съм сънувала и Птолемей. Как прерязвам гърлото му, как го посичам, как го убивам с електричество. Той уби Шейд. Живот за живот. Брат за брат.
Пръстите ѝ се впиват в кожата ми, ноктите заплашват да пронижат плътта.
— Излъжеш ли ме, ще те убия на място. После ще убия останалите ти близки. — Някъде в лъкатушещите стени на двореца се надига ехо от битка. — Мер Бароу, направи избора си. Остави Птолемей да живее.
— Ще живее — изричам дрезгаво.
— Закълни се.
— Кълна се.
В очите ми се събират сълзи, когато Еванджелин се раздвижва и бързо изхлузва оковите една след друга. Мята всяка една колкото може по-надалече. Когато приключва, вече съм плачеща развалина.
Без оковите, без Безмълвния камък светът ми се струва празен. Безтегловен. Страхувам се, че мога да се отнеса по течението. Въпреки това слабостта е почти омаломощаваща, по-ужасна от последния ми опит за бягство. Шестте месеца, в които се е трупала, няма да изчезнат в един миг. Опитвам се да използвам способността си, опитвам се да почувствам електрическите крушки над главата си. Едва долавям жуженето им. Съмнявам се, че бих могла да изгася дори тях: нещо, което преди приемах за даденост.
— Благодаря ти — прошепвам. Думи, които никога не съм мислила, че ще ѝ кажа. Те смущават и двете ни.
— Искаш да ми благодариш, Бароу? — промърморва тя, изритвайки и последните ми окови. — Тогава удръж на думата си. И остави това проклето място да изгори.