Преди да успея да ѝ кажа, че няма да съм от полза, че ще имам нужда от дни, седмици, месеци, да се възстановя, Рен допира ръце до врата ми. Сега осъзнавам защо Еванджелин е довлякла със себе си лечителна на повърхностни рани. Не за себе си. За мен.
Надолу по гръбнака ми се стича топлина, влива се във вените и костите и костния ми мозък. Със силно блъскане се разлива в мен толкова напълно, че почти очаквам изцеляването да ми причини болка. Смъквам се на едно коляно, омаломощена. Болките изчезват. Треперещите пръсти, нестабилните крака, забавеният пулс — и последната следа, оставена от Безмълвния камък, изчезва пред докосването на лечител. Главата ми никога няма да забрави случилото се с мен, но тялото ми бързо успява.
Електричеството нахлува обратно, идвайки с тътен от най-дълбоката ми част. Всеки нерв оживява с писък. Надолу по целия коридор крушките се пръсват върху полилеите си. Скритите камери избухват в искри и пращящи жици. Рен отскача назад с лек писък.
Поглеждам надолу и виждам пурпурно и бяло. Оголено електричество подскача между пръстите ми и изсъсква във въздуха. Натискът и дърпането са до болка познати. Моята способност, моята сила, моята мощ се е върнала.
Еванджелин прави овладяна крачка назад. Очите ѝ отразяват искрите ми. Сияят.
— Удръж на обещанието си, Мълниеносно момиче.
Тъмнината върви заедно с мен.
Всички светлини изсъскват, примигват и угасват, докато минавам. Стъклата се пръскат, електричеството пращи. Въздухът жужи като оголена жица. Гали разтворените ми длани и потръпвам при усещането за такава мощ. Мислех, че съм забравила какво е това чувство. Но това е невъзможно. Мога да забравя почти всичко друго на този свят, но не и мълниите си. Не и коя и каква съм.
Оковите правеха ходенето изтощително. Сега, когато не ме теглят надолу с тежестта си, летя. Към дима, към опасността, към онова, което най-накрая би могло да е спасението ми или моята кончина. Не ме е грижа кое от двете, стига да не съм принудена да остана в този адски затвор дори секунда повече. Роклята ми пърха, превърнала се в рубинени дрипи, достатъчно разкъсана, за да ми позволи да тичам толкова бързо, колкото мога. Ръкавите тлеят, изгарящи с всяко ново избухване на искри. Вече не се сдържам. Мълнията избухва, когато поиска. Експлодира из тялото ми с всеки удар на сърцето ми. Пурпурно-белите мълнии и искри танцуват по пръстите ми и пламтейки, се появяват в дланите ми и излитат от тях. Потръпвам от удоволствие. Никое усещане досега не е било толкова прекрасно. Постоянно гледам електричеството, очарована от всяко негово разклонение. Толкова време мина. Толкова време мина.
Сигурно така се чувстват ловците. Във всяко кътче, към което се обърна, се надявам да намеря плячка. Затичвам по най-късия път, който знам, устремявам се през залата на съвета, чиито празни места ме мамят, докато спринтирам през герба на Норта. Ако имах време, щях да залича символа под краката си. Да разкъсам всеки сантиметър от Горящата корона. Но имам истинска корона за погубване. Защото точно това ще направя. Ако Мейвън е още тук, ако проклетото момче не се е измъкнало, ще гледам как изпуска последния си дъх и ще знам, че не може да ме държи на каишка никога повече.
Офицерите от Сигурността отстъпват в моята посока с гръб към мен. Все още правят каквото им нареди Еванджелин. И тримата са пъхнали дългите си пистолети в сгъвките на раменете си, с пръсти върху спусъците, докато пазят коридора. Не знам имената им, разпознавам само цветовете им. Династия Греко, всичките — силноръки. Не им трябват куршуми, за да ме убият. Един от тях би могъл да ми пречупи гръбнака, да смаже гръдния ми кош, да спука черепа ми като зърно грозде. Или аз, или те.
Първият чува стъпките ми. Обръща брадичка и поглежда през рамо. Мълнията ми се стрелва с писък нагоре по гръбнака му и прониква в мозъка му. За частица от секундата усещам разклоняващите му се нерви. После — мрак. Другите двама реагират, хвърляйки се покрай него да застанат лице в лице с мен. Мълнията е по-бърза от тях и раздира и двамата.
Не забавям крачка нито за миг, прескачам димящите им тела.
Следващата зала се спуска успоредно на площада, блестящите ѝ някога прозорци са покрити с ивици пепел. Няколко полилея лежат разбити в пода, превърнали се в разкривени купчини от злато и стъкла. Има и тела. Офицери от Сигурността в черните си униформи, членове на Алената гвардия с червените си шалове. Последиците от схватка — една от многото, бушуващи в рамките на по-мащабната битка. Проверявам най-близката жена от Гвардията, посягайки надолу да опипам шията ѝ. Няма пулс. Очите ѝ са затворени. Радвам се, че не я разпознавам.