Навън нова мълния избухва в синьо и се разклонява сред облаците. Не мога да се сдържа и ѝ се ухилвам: ъгълчетата на устата ми рязко опъват белезите ми. Още един новокръвен, който може да контролира мълниите. Не съм сама.
Действайки бързо, вземам от телата каквото мога. Пистолет и муниции от един офицер. Червен шал от жената. Тя умря за мен. Друг път, Мер, сгълчавам се, отблъсквайки настрана подвижните пясъци на подобни мисли. Със зъби завързвам шала на китката си.
По прозорците със свистене се посипват куршуми. Трепвам и се смъквам на пода, но прозорците удържат. Диамантено стъкло. Бронирано. Зад тях съм в безопасност, но също и хваната в капан.
Никога повече.
Плъзвам се нагоре до стената и се опитвам да остана незабелязана, докато наблюдавам. Гледката ме кара да ахна.
Това, което преди беше сватбено празненство, сега е тотална война. Изпитвах страх и благоговение пред бунта на Династиите Айрал, Хейвън и Ларис срещу останалата част от двора на Мейвън, но той значително бледнее пред това. Стотици офицери от Норта, стражи от Езерните земи, смъртно опасни благородници от двора от едната страна и войници на Алената гвардия — от другата. Сред тях сигурно има новокръвни. Толкова много Червени войници, повече, отколкото някога смятах, че е възможно. Превишават Сребърните по численост в съотношение поне пет към едно и определено, явно са войници. Обучени на военна прецизност от защитната си екипировка до начина, по който се движат. Започвам да се питам как изобщо са стигнали тук, но после виждам въздушните кораби. Шест на брой, всичките — приземени точно на самия Площад. От всеки един се изсипват войници, дузини на брой. В тялото ми с рев нахлуват надежда и вълнение.
— Невероятно избавление — не се сдържам да прошепна.
И ще се погрижа да успее.
Не съм Сребърна. Нямам нужда да черпя способността си от обкръжението си. Но определено не вреди да имам под ръка повече електричество, повече мощ. Затваряйки очи само за секунда, призовавам всяка жица, всяко електрическо пулсиране, всеки заряд чак до статичното електричество, което идва от завесите. Той се пробужда по мое нареждане. Подхранва ме, изцелява ме толкова, колкото и Рен.
След шест месеца мрак най-сетне чувствам светлината.
Пурпурно-бяло припламва в периферното ми зрение. Цялото ми тяло се изпълва с жужащо напрежение, кожата ми потръпва под насладата от мълнията. Продължавам да спринтирам. Адреналин и електричество. Имам чувството, че мога да пробягам през стена.
Повече от дузина офицери от Сигурността охраняват входната зала. Единият, магнитрон, се заема да укрепи прозорците с клетки от разкривен полилей и позлатена ламперия. Подът е покрит с тела и кръв от двата цвята. Миризмата на барут е по-силна от всичко освен експлозиите навън. Офицерите подсигуряват двореца, оставайки на поста си. Вниманието им е насочено към битката отвън, към Площада. Не към гърбовете им.
Привеждам се и опирам ръце до мрамора под краката ми. Усещам го студен под пръстите си. Със силата на волята заставям мълнията си да удари камъка, запращам я по пода в назъбена лека вълничка от електричество. Тя пулсира, превръща се във вълна, заварва всички неподготвени. Някои падат, други политат назад. Силата на взрива отеква в гърдите ми. Не знам дали е достатъчна, за да убие.
Мисля единствено за Площада. Когато въздухът на откритото пространство удря дробовете ми, почти се засмивам. Той е отровен с пепел, кръв, електрическото жужене на мълниите, но на вкус е по-сладък от всичко. Над мен от черните облаци се носи тътен. Звукът живее в костите ми.
Запращам пурпурно-бели мълнии през небето. Знак. Мълниеносното момиче е свободно.
Не се забавям. Ако стоя на стъпалата, откъдето се разкрива гледка към царящата суматоха, твърде лесно могат да ме прострелят в главата. Гмурвам се в най-голямото оживление, търся поне едно познато лице. Не приятелско, но поне познато. Навсякъде около мен хората влизат в безредни сблъсъци помежду си. Сребърните са заварени неподготвени, неспособни да се подредят в отработените си редици. Само войниците от Алената гвардия са донякъде организирани, но тази организираност бързо се разпада. Промъквам се с криволичене към Хазната — последното място, където видях Мейвън и неговия Пазител. Беше само преди няколко минути. Може все още да са там обкръжени, оказващи съпротива. Ще го убия. Длъжна съм.
Покрай главата ми свистят куршуми. По-ниска съм от височината, на която прелитат повечето, но въпреки това се прегърбвам, докато тичам.