Първият Сребърен, който ми отправя директно предизвикателство, носи одежди в цветовете на Династия Провос: златисто и черно. Слаб мъж с рядка коса. Той замахва силно с цяла ръка и аз се изстрелвам назад, главата ми се блъсва силно в настланата с мозайка земя. Ухилвам му се, готова да се разсмея. И тогава изведнъж се оказвам неспособна да дишам. Гърдите ми се присвиват и се стягат. Ребрата ми също. Вдигам поглед и го откривам застанал над мен с ръка, свита в юмрук. Този телки се кани да смаже гръдния ми кош.
Мълнията се надига да го посрещне, искрейки гневно. Той се отдръпва по-бърз, отколкото съм очаквала. Пред погледа ми избиват петна, когато липсата на кислород поразява мозъка ми. Нова мълния, ново отдръпване.
Този Провос толкова се е съсредоточил върху мен, че не забелязва якия Червен войник на няколко метра по-нататък. Войникът го прострелва в главата със звук, който показна, че бронята му е пробита. Не е красива гледка. Сребърни пръски обагрят съсипаната ми рокля.
— Мер! — крещи войникът, бързайки да дойде до мен. Разпознавам гласа му, тъмнокафявото му лице и електриковосините му очи. С него се движат още четирима членове на Гвардията. Подреждат се в кръг, за да ме предпазят. Със силните си ръце той ме повдига и ме изправя на крака.
Насилвайки се да си поема дъх, потрепервам от облекчение. Не знам кога приятелят контрабандист на брат ми е станал истински войник и сега не е моментът да питам.
— Кранс.
С една ръка все още върху пистолета, той вдига радиостанцията, която стиска в другия си юмрук.
— Тук Кранс. Намерих Бароу на площада. — Празното съскане, което се разнася в отговор, не е обещаващо. — Повтарям. Бароу е с мен. — Изругава и прибира радиото обратно в колана си. — Каналите са истинска каша. Твърде много смущения.
— От бурята ли? — Отново вдигам поглед. Синьо, бяло, зелено. Присвивам очи и запращам нова пурпурна мълния в експлозията от заслепяващ цвят.
— Вероятно. Кал ни предупреди…
Въздухът излиза със съскане през зъбите ми. Сграбчвам го здраво и той трепва.
— Кал. Къде е той?
— Трябва да те измъкна…
— Къде?
Той въздъхва, знаейки, че няма да питам отново.
— На земята е. Не знам точно къде! Явката ви е при главната порта — вика в ухото ми, за да е сигурен, че го чувам. — След пет минути. Дръж жената в зелено. Вземи това — добавя, като свива рамене и изхлузва тежкото си яке. Навличам го върху опърпаната рокля, без да споря. Струва ми се допълнено с тежести. — Предпазна жилетка. Полунепроницаема за куршуми. Ще ти осигури известна защита.
Краката ми ме понасят още преди да успея да благодаря, оставяйки Кранс и хората му зад себе си. Кал е някъде тук. Сигурно преследва Мейвън също като мен. Тълпата напира като прилив, който сменя бързо посоката си. Ако не са членовете на Гвардията, които нахлуват през най-гъстите редици, бих могла да си проправя път със сила. Да взривя всички пред мен, да разчистя пътека през площада. Вместо това разчитам на старите си инстинкти. Танцови стъпки, гъвкавост, предусещайки всяка пулсираща вълна на хаоса. След мен остава диря от мълния, отблъсквайки всички ръце. Един силнорък ме събаря настрана и ме запраща с всичка сила, така че политам през ръце и крака, но не се връщам, за да се боря с него. Продължавам да се движа, продължавам да напирам, продължавам да бягам. Едно име звучи с писък в главата ми. Кал. Кал. Кал. Ако успея да стигна до него, ще бъда в безопасност. Лъжа може би, но добра лъжа.
Мирисът на дим се усилва, докато напредвам. В мен припламва надежда. Където има дим, има огнен принц.
Белите стени на Хазната са изпоцапани с пепел и сажди. Една от бомбите, пуснати от въздушния джет, е отнесла голямо парче от ъгъла, врязвайки се в мрамора като в масло. Лежи на купчина от отломки около входа и образува добро прикритие. Пазителите се възползват напълно от него: редиците им са подсилени от езерняците и няколко от пазачите на Хазната в пурпурни униформи. Някои от тях стрелят в настъпващите членове на Гвардията, отбранявайки с куршуми бягството на краля си, а много повече пускат в употреба способностите си. Стрелвам се около няколко тела, замразени така, както си стоят: жестоко дело на замразител от Династия Глиакон. Други няколко са живи, но на колене: от ушите им тече кръв.
Банши от Династия Маринос. Доказателствата за толкова много смъртоносни Сребърни са навсякъде наоколо. Трупове, пронизани от метал, счупени вратове, разбити черепи, усти с капеща от тях вода, едно особено ужасяващо на вид тяло, което, изглежда, се е задавило с растенията, израстващи от устата му. Докато гледам, един грийни хвърля шепа семена към нападаща група от членове на Алената гвардия. Пред очите ми семената избухват като гранати и от тях като зелена експлозия изригват лози и тръни.