Не виждам тук Кал, нито други познати лица. Мейвън вече е в Хазната, на път към влака.
Свивайки юмрук, запращам цялата си мощ към Пазителите. Мълнията ми пука по отломките и ги запраща назад, кара ги да се разбягат. Смътно чувам някой да крещи за настъпление. Членовете на Гвардията настъпват, продължават да изстрелват залп след залп. Поддържам напора, запращам през тях нова мълния като изплющяване на камшик.
— Идва! — изпищява нечий глас.
Вдигам поглед, очаквам удар от небето. Въздушни джетове танцуват из буреносните облаци, преследват се взаимно. Нито един от тях сякаш не се интересува от нас.
После някой ме избутва настрана, отхвърля ме от пътя си. Обръщам се навреме, за да видя как познато лице се втурва по разчистена пътека с наведена глава, с броня на главата, врата и раменете. Набира скорост, тичайки почти на пръсти.
— Дармиън!
Той не ме чува, твърде зает да спринтира към мраморната блокада. Куршуми отскачат със свистене от бронята и кожата му. Един замразител изпраща залп от ледени висулки към гърдите му, но те се пръсват. Ако се страхува, не го показва. Не се поколебава нито за миг. Кал го научи на това. Още в Резката. Когато всички бяхме заедно. Тогава си спомням един различен Дармиън, онзи, когото познавам. Беше тих и сдържан човек в сравнение с Никс — друг новокръвен, който също като него имаше непробиваема плът. Никс е вече отдавна мъртъв, но Дармиън е съвсем жив. С рев той се покатерва през мраморната блокада, хвърля се устремено към двама Пазители.
Те изпразват срещу него всичките си оръжия. Глупаво. Със същия успех могат да стрелят по бронирано стъкло. Дармиън отвръща подобаващо, пуска гранати със студен ритъм. Те разцъфват в огън и дим. Пазителите отстъпват назад, малцина от тях са способни да издържат на пряка експлозия.
Членове на Гвардията прескачат отломките, следвайки Дармиън. Мнозина го изпреварват. Целта им не са Пазителите. А Мейвън. Те нахлуват в Хазната, устремени по следите на краля.
Докато тичам напред, оставям способността си да мине в настъпление. Чувствам лампите на главната зала на Хазната, спускаща се спираловидно надолу в скалата под нас. Усещането ми подскача по жиците, все по-дълбоко и по-дълбоко. Нещо голямо работи на празни обороти долу, звукът на двигателя му е като усилващо се мъркане. Той е още тук.
Мраморът под краката ми е лесен за катерене. Дращя, лазейки на четири крака по отломките, умът ми е съсредоточен на сто фута надолу. Избухването на следващата граната ме заварва неподготвена. Силата му ме запраща назад във вълна от горещина. Приземявам се тежко, просната по гръб, задъхана, мълчаливо признателна за жилетката на Кранс. Експлозията пламти над мен, достатъчно близо, за да опари бузата ми.
Твърде голяма за граната. Твърде овладяно, за да е естествен пламък.
Изправям се с усилие, заставям краката си да се подчинят, докато всмуквам въздух през зъби. Мейвън. Трябваше да се сетя. Не би ме оставил тук горе. Не би избягал през предпочитания си домашен любимец. Дошъл е лично да ми сложи отново веригите.
Късмет.
Дим изпълва бушуващия огън и замъглява вече тъмния площад. Обкръжава ме, става все по-силен и по-горещ с всяка изминала секунда. Напрягам се и запращам мълнията през нервите си, оставям я да изтрещи по всеки сантиметър. Правя една крачка към силуета му, черен и странен на фона на местещата се светлина от огъня. Димът се къдри, огънят изстрелва бушуващ горещ син пламък. Надолу по врата ми капе пот. Юмруците ми се свиват, готови да го поразят с всяка капка ярост, която съм събрала в неговия затвор. Чакам този момент. Мейвън е лукав крал, но не е боец. Ще го разкъсам.
Мълнията преминава над главите ни, проблясва по-ярко от пламъка. Осветява го, докато вятърът се усилва, отвява дима и разкрива…
Червено-златисти очи. Широки рамене. Мазолести ръце, познати устни, буйна черна коса и лице, за което съм копняла болезнено.
Не Мейвън. Всички мисли за момчето крал изчезват в миг.
— Кал!
Огненото кълбо прелита със съскане из въздуха и едва не поглъща главата ми. Снишавам се само по инстинкт.
Мозъкът ми е завладян от объркване. Това безспорно е Кал, застанал там в защитна броня, препасан с червен шарф от кръста до хълбока. Боря се с животинската необходимост да затичам към него. Нужна ми е всяка частичка контрол, за да отстъпя назад.
— Кал, това съм аз! Мер!
Той не проговаря, само се завърта на крака, задържайки ме пред себе си. Огънят около нас бушува и се гърчи, изтегля се навътре със заслепяваща бързина. Горещината смазва дробовете ми, изкарва въздуха от тях и аз се давя с дима. Само мълнията ме брани, пращейки около мен в щит от електричество, за да ме опази да не изгоря жива.