Ще се оправим. Издишвам бавно, вкопчвайки се в тези три думи. Не помагат много за успокояването на нервите ми. Искам да се отърва от това място. Искам да си отида у дома. Искам да видя отново Илейн. Искам Толи да се покаже с припрени крачки иззад ъгъла, здрав и читав.
Вместо това той едва може да ходи.
— Птолемей! — изричам рязко, забравила всякакъв страх освен един, докато той завива зад ъгъла.
Кръвта му се откроява рязко на фона на черната стоманена броня: сребърни пръски, стичащи се надолу по гърдите му като боя. Мога да усетя вкуса на желязото в нея, остър тръпчив вкус на метал. Без да мисля, дръпвам рязко бронята му, притеглям го с нея. Преди да успее да рухне, подпирам торса му със своя, за да го задържа на крака. Той е прекалено слаб, за да стои прав, а какво остава пък да бяга. Леденостуден ужас прокарва пръсти надолу по гръбнака ми.
— Закъсня — прошепвам и си спечелвам измъчена усмивка. Все още е достатъчно жив, за да има чувство за хумор.
Рен работи бързо, сваля плочестата му броня, но не е по-бърза от мен. С още едно рязко движение на ръката ми бронята се свлича от тялото му с няколко отекващи дрънчащи звука. Очите ми литват към голите му гърди в очакване да видят грозна рана. Няма нищо освен няколко плитки порязвания, нито едно от тях достатъчно сериозно, за да поваля някого като Птолемей.
— Кръвозагуба — обяснява Рен. Лечителката на повърхностни рани бутва брат ми на колене, вдига високо лявата му ръка и той изскимтява от болката, която движението му причинява. Държа здраво рамото му и се привеждам заедно с него. — Нямам време да излекувам това.
Това. Плъзвам поглед по ръката му, по бялата кожа, обагрена в сиво и черно от пресни синини. Завършва с окървавен, притъпен чукан. Долната част на ръката му я няма. Срязана чисто през китката. Сребърна кръв изтича на мудни тласъци от прерязаните вени въпреки немощните му опити да увие раната.
— Длъжна си — изрича през зъби Птолемей с глас, дрезгав от мъчителната болка.
Кимам разпалено.
— Рен, ще отнеме само няколко минути. — Неща като загубата на пръст на ръка не са чужди на никой магнитрон. Играем си с ножове, откакто сме проходили. Знаем колко бързо може да бъде накаран един пръст да порасне отново.
— Ако някога иска отново да използва тази ръка, ще правите каквото кажа — отвръща тя. — Твърде сложно е и за да го направя бързо, трябва да запечатам раната засега. — Птолемей издава нов сподавен звук, задавя се от мисълта и от болката.
— Рен! — умолявам.
Тя не отстъпва:
— Засега! — Прекрасните ѝ очи, сивите очи на Династия Сконос се забиват настойчиво в моите. Виждам у нея страх и нищо чудно. Преди няколко минути ме видя да убивам четирима пазачи и да освобождавам затворничка на короната. Освен това е съучастник в предателството на Династия Самос.
— Чудесно. — Стисвам рамото на Толи, умолявайки го да слуша. — Засега. В секундата, щом се измъкнем, тя ще те оправи.
Толи не отвръща, само кимва, когато Рен се залавя за работа. Обръща глава, неспособен да гледа как кожата израства над китката му и запечатва вените и костите. Случва се бързо. Синьо-черни пръсти танцуват по бледата му плът, докато тя го зашива. Израстването на кожа е лесно иди така са ми казвали. С нервите и костите е по-сложно.
Правя всичко по силите си да отвличам вниманието му от притъпения край на ръката му.
— Е, кой го направи?
— Друг магнитрон. Езерняк. — Изрича с усилие всяка дума. — Видя ме как се откъсвам, за да тръгна. Поряза ме, преди да осъзная какво става.
Езерняци. Замръзнали глупаци. Всичките — строги и сурови в своето отвратително синьо. Като си помисля, че Мейвън замени мощта на Династия Самос за тях.
— Надявам се, че си се отплатил за услугата.
— Той вече няма глава.
— Това ще свърши работа.
— Готово — казва Рен, довършвайки китката. Прокарва пръсти по горната част на ръката му и надолу по гръбнака до кръста му. — Ще стимулирам костния мозък и бъбреците ти, ще повиша кръвообразуването ти възможно най-много. Въпреки това все още ще си слаб.
— Няма проблем. Стига да мога да ходя. — Вече звучи по-силен. — Помогни ми да стана, Еви.
Изпълнявам молбата му, облягам здравата му ръка на рамото си. Той е тежък, почти непосилна инертна тежест.
— Вземи да намалиш десертите — промърморвам. — Хайде, рижи се с мен.
Толи прави каквото може, местейки с усилие единия крак след другия. Не и наполовина достатъчно бързо за моя вкус.
— Много добре — промърморвам и посягам към захвърлената му броня. Тя се сплесква и променя формата си, превръща се в лист нагъната стомана. — Съжалявам, Толи.