Избутвам го върху нея и използвам способността си, за да вдигна стоманения лист като носилка.
— Мога да ходя… — протестира той, но слабо. — Трябва да се съсредоточиш.
— Тогава ти се съсредоточи и за двама ни — изстрелвам в отговор. — Мъжете са безполезни, когато са наранени, нали?
За да го държа изправен, ми е нужно едно късче от способността ми, но не цялата. Спринтирам колкото мога по-бързо, с една ръка върху листа. Той ме следва като придържан от невидим повод, с Рен от другата страна.
Металът звънти в периферията на възприятието ми. Усещам всяко парче, докато напредваме, запаметявайки ги по инстинкт. Медна жица — гарота, с която да задуша някого. Ключалки и панти на врати — стрелички или куршуми. Прозоречни рамки — железни ръкохватки със стъклени кинжали. Татко имаше навика да ме препитва изненадващо за такива неща, докато това ми стана втора природа. Докато вече не можех да вляза в стая, без да отбележа оръжията в нея. Династия Самос никога не сваля гарда.
Баща ми измиеш бърз начин за измъкване от Арчън. През казармите и надолу по зъберите на север до лодките, чакащи ни в реката. Стоманени лодки, специално изработени, тесни и издължени, за да бъдат бързи и безшумни. Направлявани от баща ми и мен, ще се врязват във водата като игли в плът.
Изоставаме от разписанието, но само с няколко минути. В хаоса ще са нужни часове, преди някой в двора на Мейвън да осъзнае, че Династия Самос е изчезнала. Не се съмнявам, че други династии ще се възползват от същия шанс като плъхове, бягащи от потъващ кораб. Мейвън не е единственият, който има план за бягство. Всъщност не бих се изненадала, ако всяка династия има свой собствен. Дворът е истинско буре барут с все по-къс фитил и бълващ огън крал. Човек би трябвало да е идиот, за да не очаква експлозия.
Татко почувства как посоката на ветровете се променя в мига, когато Мейвън спря да се вслушва в него, веднага щом стана ясно, че за нас съюзяването с краля от Династия Калоре ще е равно на гибел. Без Елара никой не би могъл да обуздае Мейвън. Нито дори баща ми. А после онази сган, Алената гвардия, стана по-организирана, истинска заплаха вместо обикновено неудобство. Изглежда, че се разрастваха с всеки изминал ден. Действаха в Пиемонт и Езерните земи, шушукаше се за съюз с Монтфорт далече на запад. Много по-мащабни са от очакваното, по-добре организирани и по-твърдо решени от който и да е бунт, който някой си спомня. През цялото време проклетият ми годеник губеше контрол. Върху трона, върху разсъдъка си, върху всичко освен Мер Бароу.
Той се опита да се освободи от нея или поне така ми каза Илейн. Мейвън знаеше така добре както всеки от нас в каква опасност ще се превърне манията му. Убий я. Приключѝ с това. Освободѝ се от отровата ѝ, имаше навика да мърмори той. Илейн слушаше незабелязана, притихнала в ъгълчето си от неговите лични покои. Думите бяха само думи. Той никога не би могъл да се раздели с нея. Затова беше лесно да я изтикам на пътя му, и да го отклоня от курса. Все едно да размахаш червена кърпа пред бик. Тя беше неговият ураган и всеки тласък го претегляше по-дълбоко в окото на бурята. Мислех си, че тя е лесен за използване инструмент. Един разсеян крал допринася за по-влиятелна кралица.
Но Мейвън ме прогони от място, което беше мое по право. Не се беше сетил да търси Илейн. Моята прекрасна, невидима сянка. Нейните съобщения дойдоха по-късно, под прикритието на нощта. Бяха много подробни. Още ги усещам, прошепнати до кожата ми, докато само луната слуша. Илейн Хейвън е най-красивото момиче, което съм виждала във всяко отношение, но изглежда най-добре на лунна светлина.
След Изпитанието на кралиците ѝ обещах корона на кралица консорт. Но тази мечта изчезна с принц Тиберий, както изчезват повечето сънища със суровото изгряване на деня. Блудница. Така я нарече Мейвън след покушението срещу живота му. Едва не го убих на място.
Поклащам глава, съсредоточавам се отново върху настоящата задача. Илейн може да почака. Илейн чака точно както обещаха родителите ми. На сигурно място в дома ни, скрита в Пролома.
Задните вътрешни дворове на Арчън се разтварят към цъфтящи градини, които на свой ред граничат със стените на двореца. Няколко огради от ковано желязо възпират цветята и ниските храсти. Подходящи за копия. Патрулите при стената и в градината принадлежаха към множество различни фамилии — вятърни тъкачи Ларис, копринени хора от Айрал, бдителни наблюдатели от Ийгри, но нещата се промениха през последните месеци. Ларис и Айрал заедно с Династия Хейвън се противопоставят на управлението на Мейвън. А с бушуваща битка, при положение че самият крал е в опасност, другите дворцови стражи са се разпръснали. Поглеждам през зеленината: цветовете на магнолията и черешите се очертават ярко на фона на тъмното небе. Фигури в черно обикалят по крепостните валове от диамантено стъкло.