Само Династия Самос още не е заела поста си на стената.
— Братовчеди от желязо!
Те се обръщат рязко в посоката на гласа ми, реагирайки подобаващо.
— Братовчеди от стомана!
Струйка пот се стича надолу по врата ми, докато стената се извисява по-близо. От страх, от напрежение. Само още няколко метра. Подготвяйки се, правя метала с цвят на перла върху ботушите си по-плътен, така че последните ми стъпки да станат по-твърди.
— Можеш ли да се изправиш сам? — питам Птолемей и протягам ръка към Рен, докато говоря.
Със стон той се смъква от носилката, заставя се да стъпи на нестабилните си крака.
— Не съм дете, Еви; мога да извървя трийсет стъпки. — За да докаже твърдението си, черната стомана се оформя отново върху тялото му в лъскави люспи.
Ако имахме време, щях да изтъкна слабостите в обикновено съвършената му броня. Дупки отстрани, изтъняваща на гърба. Вместо това само кимвам:
— Ти пръв.
Той повдига едното ъгълче на устата си, опитва се да се ухили, старае се да намали тревогата ми. Издишвам шумно от облекчение, когато се издига във въздуха, изстрелвайки се към валовете на стената. Братовчедите ни отгоре го улавят ловко, привличат го с помощта на собствената си способност.
— Наш ред.
Рен стои плътно до мен, на сигурно място под ръката ми. Поемам си провлечено дъх, осланям се на чувството от допира на родиевия метал, извиващ се под пръстите на краката ми, нагоре по краката, върху раменете ми. Надигнѝ се, казвам на бронята си.
Пук.
Първото усещане, което баща ми ме накара да запаметя, беше това от куршум. Спях с един около врата си в продължение на две години. Докато го опознах така, както собствените си цветове. Мога да назова видовете куршуми от повече от деветдесет метра разстояние. Познавам тежестта им, формата им, състава им. Такова малко късче метал е разликата между живота на друг човек и моята смърт. Би могъл да е моят убиец или моят спасител.
Пук, пук, пук. Куршумите, избухващи в патронниците си, са като игли, остри, невъзможни за пренебрегване. Идват изотзад. Пръстите на краката ми отново се допират до земята, когато фокусът на вниманието ми се стеснява, а ръцете ми политат да ме защитят от внезапното яростно нападение.
Куршуми, които могат да пронижат броня, дебели медни обвивки с грубо ядро от волфрам и скосени върхове, излитат, описвайки дъга пред очите ми, политат назад и се приземяват безобидно в тревата. Друг залп идва от поне дузина пистолета и аз рязко замахвам с ръка, за да се предпазя. Тътенът на автоматична стрелба удавя виковете на Толи над мен.
Всеки куршум разнищва способността ми, отнема още едно късче от нея, от мен. Някои спират във въздуха; други се нагъват. Мятам всичко, каквото мога, за да създам защитен пашкул. От стената Толи и моите братовчеди правят същото. Повдигат тежестта достатъчно, за да ми позволят наистина да разбера кой стреля по мен.
Червени парцали, сурови погледи. Алената гвардия.
Стисвам зъби. Би било лесно да запратя куршумите в тревата обратно в черепите им. Вместо това раздирам волфрама като вълна, изпридам от него блещукаща нишка възможно най-бързо. Волфрамът е невероятно тежък и здрав, Обработването му отнема повече енергия. Нова мънистена капка пот се търкулва по гръбнака ми.
Нишките се оформят в паяжина и уцелват дванайсетте бунтовници челно. Със същото движение изтръгвам пистолетите от ръцете им и ги раздробявам на парчета. Рен се вкопчва в мен, държейки се здраво, и чувствам как ме дърпа назад и нагоре, докато се плъзгам по съвършеното диамантено стъкло.
Толи ме улавя, както прави винаги.
— И отново долу — промърморва. Хватката му върху ръката ми е смазваща.
Рен преглъща и се навежда да погледне. Очите ѝ се разширяват.
— Но този път по-далече.
Знам. Сто фута надолу по отвесен зъбер, а после още двеста по наклонена скала, за да завием към началото на реката. В сянката на моста, каза баща ми.
В градината бунтовниците се борят, опъват нишките на моята мрежа. Чувствам как я бутат и дърпат, докато самият метал се обтяга до скъсване. Пречи ми да се фокусирам. Волфрам, изругавам полугласно. Трябва ми повече практика.
— Да вървим — казвам на всички.
Зад мен волфрамът с пукот се разпада на прах. Силен, тежък, но крехък. Без намесата на магнитрон се чупи, преди да се огъне.