Династия Самос приключи и с двете.
Няма да се пречупим и вече няма да се огънем.
Лодките прорязват безшумно водата, плъзгайки се по повърхността. Движим се с добро време. Единственото препятствие е замърсяването на Грей Таун. Вонята му полепва по косата ми, все още се усеща по тялото ми дори когато проникваме през втория кръг от преградни дървета. Рен долавя неудобството ми и слага ръка върху голата ми китка. Изцеляващото ѝ докосване прочиства дробовете ми и прогонва изтощението ми. След известно време тласкането на стомана през вода става изморително.
Майка ми се навежда през лъскавия борд на лодката ми и прокарва ръка по течащата Капитъл. Няколко морски котки се надигат при докосването ѝ, мустаците им се извиват заедно с пръстите ѝ. Слузестите животни не я смущават, но аз потръпвам от отвращение. Не е обезпокоена от онова, което ѝ казват, а това значи, че не могат да усетят някой да ни преследва. Нейният сокол отгоре също е нащрек. Когато слънцето залезе, майка ми ще го замени с прилепи. Както се очакваше, и тя, и баща ми са се отървали дори без драскотина. Той стои на носа на челната лодка и набелязва пътя ни. Черен силует на фона на синята река и зелените хълмове. Присъствието му ме успокоява повече, отколкото мирната долина.
В продължение на мили никой не говори. Нито дори братовчедите, на които обикновено мога да разчитам да бъбрят безсмислици. Вместо това те се съсредоточават върху захвърлянето на униформите си от Сигурността. Зад нас по течението се понасят гербове на Норта, докато обсипаните с ярки скъпоценни камъни медали и ордени потъват в тъмнината. Трудно спечелени с кръвта на Самос знаци за нашата вярност и преданост. Сега изгубени в дълбините на реката и миналото.
Вече не сме жители на Норта.
— Значи е решено — промърморвам.
Зад мен Толи изправя гръб. Осакатената му ръка е все още бинтована. Рен няма да рискува да накара цяла нова китка да израсте, докато плаваме по реката.
— Имаше ли изобщо някакво съмнение?
— Съществуваше ли изобщо някакъв избор? — Майка ми се обръща да хвърли поглед през рамо. Движи се с плавната грациозност на котка, протягайки се в яркозелената си рокля. Пеперудите вече отдавна ги няма. — Бихме могли да контролираме един слаб крал, но няма справяне с лудостта. В мига, щом Айрал решиха да му се противопоставят открито, нашият начин на действие беше предопределен. А като избра езернячката — тя завърта очи, — Мейвън сам преряза последните връзки между нашите родове.
Едва не изсумтявам насмешливо в лицето ѝ. Никой не решава нищо от името на баща ми. Но да се изсмея на майка си е грешка, която не съм достатъчно глупава да допусна.
— Дали в такъв слушай другите династии ще ни подкрепят? Знам, че татко водеше преговори. — Оставил децата си сами, на милостта на все по-изменчивия двор на Мейвън. Още думи, които никога не бих се осмелила да изрека на глас пред когото и да е от родителите си.
Въпреки това майка ми ги долавя.
— Справи се добре, Ева — изгуква тя, докосвайки с ръка косата ми. Прокарва няколко сребриста кичури през мокрите си пръсти. — И ти, Птолемей. При цялата онази бъркотия в Корвиум и бунтовете на династиите никой не се усъмни във верността ви. Откупихте ни време, ценно време.
Държа вниманието си съсредоточено върху стоманата и водата, като пренебрегвам студеното ѝ докосване.
— Надявам се да си е струвало.
Преди днешния ден Мейвън се изправи пред множество бунтове. Без Династия Самос нашите ресурси, нашите земи, нашите войници как би могъл да има шанс да победи? Но преди днешния ден той не разполагаше с Езерните земи. Сега нямам представа как може да се развият нещата. Това чувство изобщо не ми харесва. Животът ми е низ от планиране и търпение. Заплашва ме несигурно бъдеще.
На запад слънцето потъва в червени багри на фона на хълмовете. Червено като косата на Илейн.
Тя чака, казвам си отново. Тя е в безопасност.
Сестра ѝ нямаше такъв късмет. Мариела умря окаяно, опустошена от гневния внушител от Династия Мерандус. Аз го избягвах, доколкото можех, радвайки се, че не знам нищо за плановете на баща ми.
У Мер видях дълбините, до които може да стигне наказанието му. След разпита тя се отдръпваше от него като изритано куче. Вината беше моя. Аз заставих Мейвън да действа. Без моята намеса той може би никога нямаше да остави внушителя да постигне своето — но тогава щеше изцяло да стои далече от Мер. Нямаше да бъде толкова заслепен от нея. Вместо това той постъпи както се надявах, и я доближи до себе си. Очаквах да се удавят взаимно. Колко лесно. Да потопя двама врагове с една котва. Но тя отказа да се пречупи. Момичето, което помня, преструващата се, ужасена прислужница, която вярваше на всяка лъжа, щеше да се подчини на Мейвън още преди месеци. Вместо това тя навлече различна маска. Играеше по свирката му, седеше до него, водеше полуживот без свобода или способност. И въпреки това запази гордостта си, огъня си, гнева си. Беше винаги там, гореше в очите ѝ.