Върху двете ни пада сянка. Баща ми. Застава над рамото ѝ. Лек вятър развява наметалото му, играе си с гънките от непрогледно черна коприна и сребърна нишка. Отдолу е скрита броня от синкав хром, толкова фина, че сякаш е течна.
— Няма да коленича пред още един алчен крал — прошепва баща ми. Гласът му е винаги мек като кадифе, смъртоносен като хищник. — Така каза Салин Айрал.
Посяга надолу и подава ръка на майка ми. Тя я поема ловко и слиза от лодката. Лодката не се раздвижва под нея, удържана от способността ми.
Още един крал.
— Татко…?
Думата замира в устата ми.
— Братовчеди от желязо! — изкрещява той, без нито за миг да откъсва очи от нашите.
Зад него нашите братовчеди Самос падат на едно коляно. Птолемей — не: гледа толкова объркано, колкото се чувствам аз. Кръвните членове на една династия не коленичат един пред друг. Не и така.
Те откликват като един, гласовете им прозвънват:
— Крале от стомана!
Баща ми бързо протяга ръка и улавя китката ми, преди шокът ми да накара лодката да се разклати под нас.
Шепотът му е почти прекалено нисък, за да го чуя:
— За Кралството на Пролома.
Двайсет
Мер
Телепортаторът в зелена униформа се приземява равно, на стабилни крака. Светът отдавна не се е свивал и превръщал в размазано петно пред мен. Последният път беше с Шейд. Появилият се за частица от секундата спомен за него ми причинява болезнен копнеж. В съчетание с раната ми и предизвикващия гадене прилив на болка не е чудно, че рухвам на ръце и колене. Пред очите ми танцуват петна, заплашващи да се разпрострат и да ме погълнат. С усилие на волята се заставям да остана будна и да не оповръщам цялото… каквото и да е там мястото, на което се намирам.
Преди да успея да видя нещо повече от метала под пръстите си, някой ме придърпва в смазваща прегръдка. Вкопчвам се възможно най-здраво.
— Кал — прошепвам в ухото му, устните ми докосват плът. Мирише на дим и кръв, на горещина и пот. Главата ми се вмества идеално в мястото между врата и рамото му.
Той трепери в прегръдките ми, тресе се. Дори дъхът му пресеква. Мисли си същото, което си мисля и аз.
Това не може да е реално.
Бавно, той се отдръпва назад и вдига длани, за да обгърне с тях лицето ми. Търси очите ми и оглежда внимателно всеки сантиметър от мен. Правя същото, диря измамата, лъжата, предателството. Може би Мейвън има начини да променя кожата си като Нани. Може би това е поредната халюцинация, предизвикана от внушенията на някой Мерандус. Може да се събудя във влака на Мейвън и да видя ледените му очи и острата като бръснач усмивка на Еванджелин. Цялата сватба, бягството ми, битката — някаква ужасяваща шега. Но Кал ми се струва истински.
По-блед е, отколкото си спомням, с матова, ниско подстригана коса. Би се накъдрила като тази на Мейвън, ако ѝ се даде възможност. По бузите му има груба набола брада заедно с няколко дребни одрасквания и порязвания по острите ръбове на челюстта му. По-слаб и по-строен е, отколкото си спомням, мускулите му са по-твърди под ръцете ми. Само очите му си остават същите. Бронзови, златисточервени като желязо, изковано, докато се нагорещи до пламване.
Аз също изглеждам различна. Скелет, ехо. Той прокарва един кичур безжизнено увиснала коса през пръстите си и гледа как кафявото избледнява до крехко сиво. А после докосва белезите. По врата ми, по гръбнака, завършва с жигосаното клеймо под съсипаната ми рокля. Пръстите му са нежни, шокиращо внимателни, след като едва не се разкъсахме взаимно. За него аз съм като стъкло, нещо чупливо, което може да се пръсне или да изчезне всеки момент.
— Аз съм — казвам му, прошепвайки думи, които и двамата имаме нужда да чуем. — Върнах се.
Върнах се.
— Ти ли си, Кал? — Звуча като дете.
Той кимва, погледът му не трепва дори за миг.
— Аз съм.
Раздвижвам се, защото той отказва да го направи, и изненадвам и двама ни. Устните ми се впиват ожесточено в неговите и го притеглям към себе си. Топлината му се спуска като одеяло около раменете ми. Мъча се да попреча на искрите си да направят същото. Въпреки това косъмчетата на врата му си изправят в отговор на електричеството, което протича с пулсиране из въздуха. Никой от нас не затваря очи. Това все още може да се окаже сън.
Той се опомня пръв, взема ме на ръце и ме повдига. Дузина лица се преструват, че извръщат поглед в някакво подобие на благоприличие. Не ме е грижа. Нека гледат. Лицето ми не поруменява от срам. Принуждавана съм да правя далеч по-лоши неща пред цяла тълпа.