Намираме се на борда на въздушен джет. Издълженият корпус, приглушеният рев на двигатели и облаците, плъзгащи се покрай нас, са непогрешимо доказателство за това. Да не споменавам приятния мъркащ звук на електричеството, пулсиращо из жиците, които обточват всеки сантиметър. Посягам и притискам длан към хладния, извит метал на стената на джета. Би било лесно да попия ритмичното пулсиране, да го придърпам в себе си. Лесно и глупаво. Колкото и да искам да се наситя на усещането, това би завършило много зле.
Кал нито за миг не отмества ръка от долната част на гърба ми. Обръща се да погледне през рамо и заговаря един от дузината души, закопчани с предпазни колани в седалките си.
— Лечител Рийз, първо нея — казва.
— Дадено.
Усмивката ми изчезва в мига, когато непознат мъж полага ръцете си върху мен. Пръстите му се сключват около китката ми. Хватката ми се струва нередна, тежка. Като от камък. Окови. Без да мисля, го отблъсвам и отскачам назад като опарена. Ужас смазва вътрешностите ми, докато от пръстите ми изскачат искри. Лицата се мяркат бързо и замъгляват зрението ми. Мейвън, Самсон, пазачите Арвън с грубите си ръце и сурови очи. Отгоре светлините потрепват.
Червенокосият лечител се дръпва назад с лек писък, докато Кал плавно се изпречва между нас.
— Мер, той ще излекува раните ти. Новокръвен е, на наша страна. — Подпира се с една ръка на стената до лицето ми, за да ме защити. Да ме затвори вътре. Внезапно прилично големият джет вече е твърде малък, въздухът — застоял и задушаващ. Тежестта на оковите е изчезнала, но не и забравена. Все още ги чувствам върху китките и глезените си.
Светлините потрепват отново. Преглъщам с усилие и стисвам очи, опитвам се да се съсредоточа. Да се овладея. Но сърдечният ми ритъм препуска бясно, пулсът ми тупти с гръмотевичен звук. Всмуквам въздух през стиснати зъби и се заставям със силата на волята си да се успокоя. В безопасност си. Сега си с Кал, с Гвардията. В безопасност си.
Кал отново взема лицето ми в длани, умолява ме:
— Отвори очи, погледни ме.
Никой друг не издава нито звук.
— Мер, никой няма да те нарани тук. Всичко свърши. Погледни ме! — Чувам отчаянието в него. Той знае така добре, както и аз, какво би могло да стане с джета, ако изгубя напълно контрол.
Джетът се раздвижва под краката ми и постепенно се накланя надолу. За да ни доближи до земята, ако се случи най-лошото. Стягам челюст и се заставям да отворя очи.
Погледнѝ ме.
Мейвън каза тези думи веднъж. В Харбър Бей. Когато резонаторът заплашваше да ме разкъса. Чувам го в гласа на Кал, виждам го в лицето на Кал. Не, избягах от теб. Измъкнах се. Но Мейвън е навсякъде.
Кал въздъхва, раздразнен и измъчен.
— Камерън.
Името кара очите ми да се отворят рязко и стоварвам двата си юмрука в гърдите на Кал. Той се препъва назад, изненадан от силата. Сребриста руменина обагря бузите му. Той сключва объркано вежди.
Зад него Камерън задържа едната си ръка върху седалката си и се поклаща равномерно заедно с движението на джета. Изглежда силна, закопчана в плътно предпазно облекло, току-що сплетените ѝ плитки са стегнато увити около главата ѝ. Дълбоките ѝ кафяви очи се забиват като свредели в моите.
— Не и това. — Умоляването ми идва твърде лесно. — Каквото и да е, само не и това. Моля те. Не мога… не мога да почувствам отново това.
Задушаващият натиск от заглушаването на способността ми. Бавната смърт. Прекарах шест месеца под тази тежест и сега, усетила се отново себе си, може да не оцелея след още един момент с нея. Една задъхана глътка свобода между два затвора е просто поредното изтезание.
Камерън държи ръцете си отстрани до тялото с неподвижни дълги, тъмни пръсти. В очакване да нанесе удар. Месеците са променили и нея. Огънят ѝ не е изчезнал, но има посока, фокус. Цел.
— Чудесно — отвръща тя. С бавни, обмислени движения скръства ръце на гърдите си, скривайки смъртоносните си длани и пръсти. Едва не рухвам от облекчение. — Хубаво е да те видя, Мер.
Сърцето ми още блъска като барабан, достатъчно силно, за да ме накара да се задъхам, но лампите престават да потрепват. Навеждам облекчено глава.
— Благодаря ти.
До мен Кал наблюдава мрачно. Един мускул потрепва на бузата му. Не мога да определя какво си мисли. Но мога да предположа. Прекарах шест месеца с чудовища, а и не съм забравила какво е чувството самата аз да съм чудовище.