Бавно се отпускам в една празна седалка и слагам длани на коленете си. После преплитам пръсти. След това сядам върху ръцете си. Не знам кое изглежда най-малко заплашително. Бясна на себе си, се взирам гневно в метала между пръстите на краката си. Внезапно си давам ясно сметка, че съм облечена във военно яке и опърпана рокля, разкъсана по почти всички шевове, и колко студено е тук.
Лечителят забелязва треперенето ми и бързо намята раменете ми с одеяло. Движенията му са спокойни и овладени, олицетворение на деловитостта. Когато улавя погледа ми, ми отправя полуусмивка.
— Постоянно се случва — промърморва.
Насилвам се да се засмея глухо.
— Да видим онази страна, става ли?
Докато се извивам, за да му покажа плитката, но дълга прорезна рана по протежение на ребрата ми, Кал сяда до мен. И също се усмихва.
Съжалявам, казва ми само с устни.
Съжалявам, оформям само с устни в отговор.
Макар да нямам за какво да съжалявам истински. Като никога. Преживях ужасяващи неща, направих ужасяващи неща, за да оцелея. Така е по-лесно. Засега.
Не знам защо се преструвам, че спя. Докато лечителят си върши работата, очите ми бавно се затварят и остават така с часове. Мечтая за този момент от толкова отдавна, че е почти непосилен. Единственото, което мога да направя, е да се облегна назад и да дишам леко и спокойно. Чувствам се като бомба. Никакви внезапни движения. Кал остава плътно до мен с крак, притиснат до моя. Чувам го да се размърдва от време на време, но не говори с другите. Нито Камерън. Тяхното внимание е запазено за мен.
Част от мен иска да говори. Да ги попита за семейството ми. Килорн. Фарли. Какво е станало преди, какво става сега. Къде, по дяволите, изобщо отиваме. Не мога да направя нещо повече от това да мисля думите. Имам само толкова енергия, колкото да почувствам облекчение. Хладно, успокояващо облекчение. Кал е жив; Камерън е жива. Аз съм жива.
Другите шепнат помежду си, снижили гласове от уважение. Или просто не искат да ме събудят и да рискуват още един досег с изменчива мълния.
На този етап подслушването вече е моя втора природа. Долавям няколко думи, достатъчни, за да нарисуват неясна картина. Алената гвардия, тактически успех, Монтфорт. За обмислянето на последното ми е нужен един дълъг миг. Едва си спомням новокръвните близнаци, пратеници на друга, далечна страна. Лицата им са като размазано петно в паметта ми. Но определено помня предложението им. Сигурно убежище за новокръвните, при условие че ги придружа. То ме смути тогава и ме смущава и сега. Ако са сключили съюз с Алената гвардия — то каква е била цената? Тялото ми се напряга при този намек. Монтфорт ме иска за нещо, това поне е ясно. И изглежда, че Монтфорт е подпомогнал спасяването ми.
Мислено докосвам електричеството на джета, оставям го да призове електричеството в мен. Нещо ми подсказва, че тази битка все още не е приключила.
Джетът каца плавно, спускайки се на земята след залез-слънце. Подскачам при усещането от допира и Кал реагира с бързи като на котка рефлекси: ръката му се спуска върху китката ми. Отново трепвам и се отдръпвам, завладяна от остър прилив на адреналин.
— Съжалявам — избъбря той. — Аз…
Въпреки че стомахът ми се бунтува, се заставям да се успокоя. Вземам китката му в ръката си, пръстите ми леко се плъзват по стоманата на възпламенителната му гривна.
— Той ме държеше окована. С окови от Безмълвен камък, денонощно — прошепвам. Затягам хватката си, оставяйки го да почувства малко от онова, което си спомням. — Все още не мога да ги прогоня от ума си.
Челото му се набраздява над потъмняващите очи. Познавам болката отблизо, но не мога да намеря сили да я видя у Кал. Свеждам поглед и прокарвам палец по горещата му кожа. Още едно напомняне, че той е тук и аз също съм тук. Без значение какво ще стане, това винаги е налице.
Той се размърдва, движи се със своята смъртоносна грациозност, докато държа ръката му. Пръстите ни се преплитат и се стягат.
— Иска ми се да можех да те накарам да забравиш — казва той.
— Това няма да помогне за нищо.
— Знам. Но все пак.
Камерън наблюдава от отсрещната страна на пътеката, кръстосала единия си потропващ крак върху другия. Изглежда почти развеселена, когато хвърлям поглед към нея.
— Удивително — казва.
Опитвам се да не се наежвам. Отношенията ми с Камерън, макар и кратки, не бяха точно гладки. Връщайки се мислено назад, виждам, че вината е моя. Поредната в дълга върволица от грешки, които отчаяно искам да поправя.
— Какво?
Ухилена, тя разкопчава предпазния колан на седалката си и се изправя, докато джетът забавя скоростта.