— Още не си попитала къде отиваме.
— Всяко място е по-добро от това, на което бях. — Хвърлям остър поглед към Кал и отдръпвам ръка, за да се засуетя със закопчалките на предпазния си колан. — И предполагах, че някой ще ме осведоми.
Той свива рамене, докато се изправя.
— Чаках подходящия момент. Не исках да те претоварвам.
За пръв път от дълго време се засмивам истински.
— Абсолютно ужасяваш каламбур.
Широката му усмивка е в тон с моята:
— Върши работа.
— Това е непоносимо, по дяволите — промърморва Камерън под нос.
Щом се измъквам от мястото си, се обръщам предпазливо към нея. Тя забелязва безпокойството ми и напъхва ръце в джобовете си. Не е в стила на Камерън да отстъпва или да омеква, но го прави заради мен. Не я видях в битката и бих била глупачка да не осъзнавам истинската ѝ цел. Тя е на борда на този джет да ме държи под око като кофа вода до лагерен огън, в случай че се разгори неконтролируемо.
Бавно обвивам ръце около раменете ѝ и я прегръщам плътно. Нареждам си да не трепвам при усещането от допира на кожата ѝ. Тя може да се владее, казвам си. Няма да позволи на заглушаващата си способност да те докосне.
— Благодаря, задето си тук — казвам ѝ. Наистина го мисля.
Тя кимва сковано, брадичката ѝ докосва темето ми.
Толкова дяволски висока. Или още расте, или аз съм започнала да се смалявам. Залагам поравно на двете.
— Сега ми кажи къде сме — добавям, отдръпвайки се назад. — И какво, по дяволите, пропускам.
Тя навежда брадичка и посочва към опашката на самолета. Подобно на стария „Блекрън“ този въздушен джет има вход с рампа. Тя се спуска с пневматично съскане. Лечител Рийз извежда останалите, а ние ги следваме на няколко крачки зад тях. Напрягам се, докато вървим: не знам какво да очаквам навън.
— Ние сме късметлии — казва Камерън. — Имаме възможност да видим как изглежда Пиемонт.
— Пиемонт? — Хвърлям поглед към Кал, неспособна да скрия шока или объркването си.
Той изопва плещи. По лицето му преминава изражение на неудобство.
— Не бях в течение, докато те планираха това. Не ни казаха много.
— Никога не казват. — Така работи Гвардията, така печели преднина пред Сребърни като Самсон или Елара. Хората знаят точно каквото е необходимо да знаят, и нищо повече. Нужна е много вяра или глупаво лекомислие, за да следваш подобни заповеди.
Тръгвам надолу по рампата: всяка стъпка е по-лека от предишната. Без мъртвата тяга на оковите имам чувството, че мога да полетя. Другите членове на Гвардията все така вървят пред нас и се присъединяват към тълпа други войници.
— Пиемонтският клон на Алената гвардия, нали? Голям клон, както изглежда.
— Какво имаш предвид? — промърморва Кал в ухото ми. Над рамото му Камерън измерва с поглед и двама ни, също толкова озадачена. Гледам пространството между тях, търсейки подходящите думи. Избирам истината.
— Именно затова сме в Пиемонт. Гвардията действа тук, капо и в Норта и в Езерните земи. — Думите на принцовете от Пиемонт, Дареус и Александрет, отекват в ума ми.
Кал успява да издържи на погледа ми за миг, а после се обръща да погледне Камерън:
— Ти си близка с Фарли. Чула ли си нещо за това?
Камерън потупва с пръст по устната си:
— Никога не го е споменавала. Съмнявам се, че знае. Или че има правомощия да ми каже.
Тонът им се променя. По-рязък, олицетворение на деловитостта. Не се харесват. Разбирам това поведение у Камерън. Но у Кал? Той е отгледан като принц. Дори Алената гвардия не може да заличи всяка следа от разглезения високомерен хлапак.
— Семейството ми тук ли е? — Моят тон също става по-рязък. — Поне това знаете ли?
— Разбира се — отвръща Кал. Не е добър лъжец и не виждам признаци, че лъже сега. — Получих уверение за това. Дошли са от Трайъл с останалите от групата на полковника.
— Хубаво. Ще ги видя възможно най-скоро.
Въздухът на Пиемонт е горещ, тежък, лепкав. Като в най-горещото лято, макар да е едва пролет. Никога не съм започвала да се потя толкова бързо. Дори бризът е топъл и не носи никакво облекчение, когато се разнася по равния, горещ бетон. Пистата за кацане е залята от светлини на прожектори, толкова ярки, че светлината им почти закрива тази на звездите. В далечината се редят още джетове. Някои са горско зелени, същите като онези, които видях на Площада на Цезар. Джетове като „Блекрън“, както и по-големи товарни самолети. Монтфорт, осъзнавам, когато точките се свързват в мозъка ми. Белият триъгълник върху крилете им е техният знак. Видях го преди, на Тък, върху сандъци с оборудване и върху униформите на близнаците. Заедно със самолетите на Монтфорт там са накацали и наситено сини джетове, както и жълто-бели, с криле, боядисани на ивици. Първите са езерняшки, вторите — от самия Пиемонт. Всичко наоколо е добре организирано и ако се съди по хангарите и външните постройки, добре финансирано.