Вместо да прасна и двамата с юмрук, както ми се ще да можех, правя малка крачка назад. Доклад. При мисълта да обяснявам на някакъв стратег на Гвардията всичко, което съм преживяла, ме обзема желание да закрещя или да избухна от гняв — или и двете.
Кал се врязва между нас, било то и само за да омекоти удара, който може да запратя към тях.
— Наистина ли смятате да я накарате да направи това сега? — В слисания му тон се долавя предупредителна нотка. — Това може да почака.
Полковникът издишва бавно: истинско олицетворение на раздразнението.
— Може да ви се струва безсърдечно — хвърля остър поглед към близнаците от Монтфорт, — но разполагате с жизненоважни сведения относно нашите врагове. Това са заповедите ни, Бароу. — Гласът му омеква. — Иска ми се да не бяха.
Леко избутвам Кал настрана.
— Ще… видя… семейството… си… веднага! — изкрещявам и продължавам да крещя, като се мятам напред-назад между непоносимите близнаци. Те само се намръщват.
— Колко грубо — промърморва Раш.
— Твърде грубо — промърморва в отговор Тахир.
Камерън прикрива приглушения си смях с кашляне.
— Не я изкушавайте — предупреждава тя. — Ще се направя, че не виждам, ако тресне мълния.
— Заповедите могат да почакат — добавя Кал, използвайки целия си военен тренинг, за да си придаде авторитетен вид, макар всъщност да няма особен авторитет тук. Алената гвардия гледа на него като на оръжие, нищо повече. Знам, защото преди аз го възприемах по същия начин.
Близнаците не отстъпват. Раш настръхва, изправя се като птица, която наежва перушина.
— Със сигурност имате по-силен мотив, отколкото всеки друг, да помогнете в събарянето на крал Мейвън от власт?
— Със сигурност знаете най-добрите начини да го сразите? — продължава Тахир.
Не грешат. Виждала съм най-дълбоките рани и най-мрачните кътчета от душата на Мейвън. Знам къде да го уцеля, за да го накарам да кърви най-силно. Но в този момент, когато всички, които обичам, са толкова близо, ми е трудно да виждам ясно. Ако точно сега някой прикове Мейвън на земята пред мен, не бих спряла, за да го ритна в зъбите.
— Не ме интересува кой ви дърпа конците, на когото и да е от вас. — Ловко заобикалям и двамата. — Кажете на господаря си да почака.
Братята си разменят погледи. Разговарят един с друг в мислите си, обсъждат как да постъпят. Щях да си тръгна, ако знаех къде да отида, но съм безнадеждно неориентирана.
Умът ми вече препуска напред към мама, татко, Гиза, Трами и Брий. Представям си ги натикани натясно в друга казармени бараки, принудени да се свиват в спално помещение, по-малко от наколното ни жилище. Буламачите на мама, изпълващи цялото пространство с вонята си. Инвалидната количка на татко, изрезките от плат на Гиза. От тази представа ме заболява сърцето.
— Сама ще ги намеря — изсъсквам, решена да зарежа близнаците завинаги.
Вместо това Раш и Тахир отстъпват и ми махват да продължа.
— Много добре…
— Докладът ви е сутринта, госпожице Бароу.
— Полковник, бихте ли я придружили до…
— Да — казва рязко полковникът, прекъсвайки и двамата. Признателна съм му за припряността му. — Последвай ме, Мер.
Базата в Пиемонт е много по-голяма от Тък, ако се съди по размерите на пистата за кацане. В тъмното е трудно да се каже, но ми напомня повече за Форт Пейтриът, военната щабквартира на Норта в Харбър Бей. Хангарите са по-просторни, самолетите наброяват цели дузини. Вместо да отидем пеша накъдето сме тръгнали, хората на полковника ни откарват с отворен транспортьор. Както при някои от джетовете, отстрани по него са изрисувани жълти и бели ивици. Тък ми беше ясен. За Алената гвардия вероятно е било лесно да завземе една изоставена база далече от очите, далече от ума. Но това не е нищо подобно.
— Къде е Килорн? — промърморвам под нос и смушквам застаналия до мен Кал.
— При семейството ти, предполагам. Пред повечето време отскачаше ту при тях, ту при новокръвните.
Защото няма собствено семейство.
Снижавам глас, за да не засегна полковника по никакъв начин:
— А Фарли?
Камерън се навежда покрай Кал, очите ѝ гледат със странно мило изражение:
— В болницата е, но не се безпокой. Не отиде в Арчън: не е пострадала. Скоро ще я видиш. — Примигва бързо, подбирайки внимателно думите си. — Двете ще имате… неща, за които да поговорите.
— Хубаво.
Топлият въздух ме тегли с лепкави пръсти и разбърква косата ми. Едва мога да седя кротко на мястото си: твърде развълнувана и нервна съм. Когато ме заловиха, Шейд току-що беше загинал — заради мен. Не бих обвинила никого, включително Фарли, ако ме мрази за това. Времето невинаги лекува раните. Понякога ги влошава.