Кал все така държи ръката си върху крака ми: твърда тежест като напомняне за присъствието му. До мен очите му се стрелкат напред-назад, забелязвайки всяко движение на камиона. Би трябвало да направя същото. Базата в Пиемонт е непознат терен. Но не мога да се заставя да направя кой знае какво повече, освен да дъвча устна и да се надявам. Нервите ми жужат, но не от електричество. Когато завиваме надясно и навлизаме в редица къщи от жизнерадостно червени тухли, имам чувството, че ще експлодирам.
— Квартири за офицерите — промърморва Кал под нос. — Това е кралска база. Финансирана от правителството. Има само няколко пиемонтски бази с такива размери.
Тонът му ми подсказва, че се чуди също като мен: Тогава как така сме тук?
Забавяме ход пред единствената къща, в която всички прозорци светят ярко. Без да мисля, скачам от едната страна на камиона и едва не се препъвам в дрипите на роклята си. Зрението ми се стеснява и виждам само пътеката пред мен. Чакълена алея, стъпала от големи каменни плочи. Лекото движение зад запердени прозорци. Чувам само биенето на сърцето си и скърцането на отваряща се врата.
Мама стига до мен първа, изпреварвайки и двамата ми дългокраки братя. Сблъсъкът почти изкарва въздуха от дробовете ми, а последвалата прегръдка наистина успява да го направи. Нямам нищо против. Може да счупи всяка кост в тялото ми и пак няма да имам нищо против.
Брий и Трами почти изнасят двете ни нагоре по стъпалата и влизаме в еднотипната къща. Крещят нещо, докато мама шепне в ухото ми. Не чувам нищо. Щастието и радостта са завладели всяко мое сетиво. Никога не съм изпитвала нищо такова.
Коленете ми докосват килим и мама коленичи с мен в средата на просторното фоайе. Не спира да целува лицето ми, редувайки бузите толкова бързо, та си помислям, че може да се натъртят. Гиза се усуква в общата прегръдка, тъмночервената ѝ коса се мярка като пламък в периферното ми зрение. Подобно на полковника тя се е сдобила с ново съзвездие от лунички: кафяви петънца на фона на златиста кожа. Притискам я към себе си. Беше по-дребна.
Трами се ухилва над нас: сдобил се е с тъмна, добре поддържана брада. Като юноша все се опитваше да си пусне брада. Така и не стигна по-далече от малко раздърпана четина. Брий все го подкачаше. Не и сега. Подпира се на гърба ми и обвива яките си ръце около мама и мен. Бузите му са мокри. Сепнато осъзнавам, че и моите също.
— Къде е…? — питам.
За щастие, нямам време да изпитам опасения от най-лошото. Когато той се появява, се питам дали не халюцинирам.
Той се подпира тежко на ръката на Килорн и на бастун. Изминалите месеци са му се отразили добре. Благодарение на редовното хранене е понапълнял. Идва бавно, вървейки към мен от една съседна стая. Ходи. Походката му е скована, неестествена, непозната. Баща ми от години не и имал два здрави крака. Или повече от един работещ бял дроб. Докато се приближава с ведри очи, се ослушвам. Никакво хриптене. Никакво цъкане на машина, която му помага да диша. Никакво скърцане на ръждясала стара инвалидна количка. Не знам какво да мисля или да кажа. Забравила съм колко е висок.
Лечители. Вероятно самата Сара. Благодаря ѝ безмълвно хиляда пъти в сърцето си. Бавно се изправям, загръщам се плътно с военното яке. По него има дупки от куршуми. Татко ги оглежда: все още е войник.
— Можеш да ме прегърнеш. Няма да падна — казва той.
Лъжец. Едва не се катурва, когато обвивам ръце около кръста му, но Килорн успява да го задържи изправен. Прегръщаме се така, както не сме успявали, откакто бях малка.
Меките ръце на мама отмятат косата от лицето ми и тя обляга глава до моята. Държат ме помежду си, закриляна и защитена. И за този кратък миг забравям. Няма никакъв Мейвън, никакви окови, нито жигосано клеймо, нито белези. Няма война, няма бунт.
Няма го и Шейд.
Не съм била единствената отсъстваща от семейството ни. Нищо не може да промени това.
Той не е тук и никога повече няма да бъде. Брат ми е сам на изоставен остров.
Отказвам да допусна още един Бароу да сподели участта му.
Двайсет и едно
Мер
Водата във ваната се завихря в кафяво и червено. Пръст и кръв. Мама източва водата два пъти и въпреки това продължава да намира още от тях в косата ми. Поне лечителят на борда на джета се погрижи за пресните ми рани, така че мога да се наслаждавам на сапунената топлина без повече болка. Гиза присяда на едно столче до ръба на ваната с гръб, изправен във вдървената поза, която е усъвършенствала през годините. Или се е разхубавила, или шестте месеца са притъпили спомена ми за лицето ѝ. Прав нос, пълни устни и искрящи, тъмни очи. Очите на мама, моите очи. Очите, каквито имат всички от семейство Бароу с изключение на Шейд. Той беше единственият от нас с очи в цвета на пчелен мед или злато. От майката на татко. Онези очи си отидоха завинаги.