Отклонявам се от мислите за брат си и се взирам в ръката на Гиза. Онази, която счупих с лекомислените си грешки.
Сега кожата е гладка, костите — наместени. Няма и следа от осакатената част на тялото ѝ, раздробена от приклада на пушката на офицер от Сигурността.
— Сара — обяснява Гиза кротко, сгъвайки пръсти.
— Свършила е добра работа — казвам ѝ. — Също и с татко.
— Отне цяла седмица, знаеш ли. Да накара всичко от бедрото надолу да израсте отново. И той още свиква. Но не болеше толкова много, колкото това. — Тя сгъва пръсти, ухилена. — Знаеш ли, че ѝ се наложи да счупи отново тези двата? — Размърдва показалеца и средния си пръст. — С чук. Адски болеше.
— Гиза Бароу, езикът ти е отблъскващ. — Плисвам малко вода в краката ѝ. Тя отново изругава и отдръпва пръстите на краката си.
— Обвинявай Алената гвардия. Изглежда, че през цялото време не правят друго, освен да ругаят и да искат още знамена. — Звучи познато. Гиза не се оставя да я надхитря: пъха ръка във ваната и ме пръска с вода.
Мама цъка неодобрително с език към двете ни. Опитва се да изглежда строга и се проваля ужасно.
— Никакви такива, и двете.
Между ръцете ѝ се появява мъхеста бяла хавлиена кърпа и тя я протяга към мен. Колкото и да ми се иска да прекарам още един час в успокояващо горещата вода, много повече искам да се върна на долния етаж.
Водата се разплисква около мен, когато се изправям и излизам от ваната, увивайки се в кърпата. Усмивката на Гиза леко потрепва. Белезите ми се виждат съвсем ясно, перлени късчета бяла плът на фона на по-тъмна кожа. Дори мама отмества поглед, дава ми една секунда да увия кърпата малко по-плътно и да скрия жигосаното клеймо на ключицата си.
Съсредоточавам се върху банята вместо върху засрамените им лица. Не е толкова хубава като онази, която имах в Арчън, но липсата на Безмълвен камък е предостатъчна компенсация за това. Който и офицер да е живял тук, е имал вкус към много ярки цветове. Стените са в биещ на очи оранжев цвят, поръбен с бяло, за да е в тон с порцелана, включително издължена тясна мивка, дълбоката вана и душ, скрит зад жълто-зелена завеса. Отражението ми ме гледа от огледалото над мивката. Приличам на удавен плъх, макар и много чист. Застанала до майка ми, виждам приликата ни по-отблизо. Тя е с дребни кости като мен, кожата ни е в същия златист оттенък. Макар че нейната е по-изнурена и набръчкана, издълбана от годините.
Гиза ни извежда в коридора, а мама ни следва, подсушавайки косата ми с друга мека кърпа. Въвеждат ме в сиво-синя спалня с две пухени легла. Малка е, но е повече от подходяща. Бих предпочела пръстен под дори пред най-пищната зала в двореца на Мейвън. Мама побързва да ме напъха в памучна пижама, да не споменаваме чорапите и мекия шал.
— Мамо, ще се сваря — протестирам кротко и размотавам шала от врата си.
Тя го поема обратно с усмивка. После ме целува отново, навеждайки се, за да докосне двете ми бузи.
— Просто се старая да се чувстваш удобно.
— Повярвай ми, удобно ми е — казвам ѝ и стисвам рамото ѝ.
В ъгъла забелязвам украсената си със скъпоценни камъни рокля от сватбата, вече превърната в изрезки от плат. Гиза проследява погледа ми и се изчервява.
— Помислих си, че мога да запазя малко от нея — признава сестра ми с почти смутено изражение. — Това са рубини. Няма да хвърля рубини на вятъра.
Изглежда, че притежава повече от инстинктите ми на крадла, отколкото съм си давала сметка.
А очевидно същото важи и за майка ми.
Тя проговаря, преди да успея да пристъпя към вратата на спалнята.
— Ако си мислиш, че ще ти позволя да стоиш будна през цялото време, за да говориш за война, абсолютно грешиш. — За да затвърди довода си, скръства ръце и застава право на пътя ми. Майка ми е по-ниска, като мен, но е била работничка в продължение на много години. Далеч не е слаба. Виждала съм я да се справя с всичките ми трима братя с помощта на физическа сила и знам от опит, че ще ме натика насила в леглото, ако трябва.
— Мамо, има неща, които трябва да кажа…
— Рапортът ти е утре в осем сутринта. Кажи ги тогава.
— … и искам да разбера какво съм пропуснала…