— Гвардията е превзела Корвиум. Действат в Пиемонт.
Това е всичко, което някой долу знае. — Тя говори скорострелно, водейки ме към леглото.
Поглеждам към Гиза за помощ, но тя се отдръпва с вдигнати длани.
— Не съм говорила с Килорн…
— Той разбира.
— Кал…
— Се чувства чудесно в компанията на баща ти и братята ти. Може да щурмува столицата; може да се справи с тях.
Ухилено си представям Кал, притиснат като в сандвич между Брий и Трами.
— Освен това той направи всичко, което можеше, за да те върне при нас — добавя тя с намигване. — Няма да му създават никакви неприятности, поне не и тази вечер. Сега заминавай в леглото и затваряй очи или аз ще ти ги затворя.
Лампите съскат в електрическите си крушки, жиците в стаята се вият като змии по електрически линии от светлина. Нищо от това не може да се сравни със силата на гласа на майка ми. Подчинявам ѝ се и се покатервам под одеялата на най-близкото легло. За моя изненада тя се вмъква до мен и ме прегръща плътно.
За хиляден път тази вечер ме целува по бузата.
— Никъде няма да вървиш.
В сърцето си зная, че не е вярно.
Тази война далеч не е спечелена.
Но може да е вярно поне за тази вечер.
Птиците в Пиемонт вдигат ужасна врява. Чуруликат и припяват отвън пред прозорците и си представям цели рояци от тях, накацали по дърветата. Това е единственото обяснение за такъв шум. Имат едно хубаво качество обаче: никога не съм чувала птици в Арчън. Още преди да отворя очи, знам, че вчерашният ден не е бил сън. Знам къде се събуждам и какво ме очаква, когато се събудя.
Мама става рано по навик. Гиза също я няма, но не съм сама. Подавам глава от вратата на спалнята и откривам високо, слабо като върлина момче да седи най-горе на стълбите с крака, изпружени на стъпалата.
Килорн се изправя ухилен, с широко разтворени ръце. Има доста голяма вероятност да се разпадна от всичкото това прегръщане.
— Доста се забави — казва той. Дори след шест месеца на плен и мъчения отказва да се отнася твърде внимателно с мен. Възприемаме предишното си държание със заслепяваща бързина.
Смушквам го в ребрата:
— Не благодарение на теб.
— Да, военните набези и тактическите удари не са точно моята специалност.
— Имаш специалност?
— Ами, освен да съм истинска напаст ли? — засмива се той, докато ме води към долния етаж. Някъде дрънчат тенджери и тигани и аз следвам мириса на пържещ се бекон. На дневна светлина еднотипната къща изглежда дружелюбно и неуместно във военна база. Масленожълти стени и ярки лилави килими стоплят централния коридор, но мястото е подозрително лишено от украса. Тапетът е осеян с дупки от гвоздеи. Може би дузина картини са били свалени. Стаите, покрай които минаваме — салон и кабинет — също са оскъдно обзаведени. Или офицерът, който е живял тук, е опразнил дома си, или някой друг го е направил вместо него. Спри, казвам си. Спечелих си правото да не мисля за предателства и забиване на ножове в гърба поне за един проклет ден. В безопасност си, в безопасност си, всичко свърши. Повтарям думите мислено.
Килорн протяга ръка и ме спира пред вратата на кухнята. Навежда се напред, навлизайки в личното ми пространство, докато вече не мога да избегна очите му. Зелени, каквито ги помня. Присвиват се тревожно:
— Добре ли си?
Обикновено бих кимнала и бих отминала намека с усмивка. Правила съм го толкова много пъти преди. Отблъсквах най-близките си хора, мислейки си, че мога да кървя сама. Вече не искам това. То ме направи изпълнена с омраза, ужасна. Но думите, които искам да излея от себе си, отказват да дойдат. Не и за Килорн. Той не би разбрал.
— Започвам да си мисля, че ми трябва дума, която означава „да“ и „не“ едновременно — прошепвам, забила поглед в пръстите на краката си.
Той слага ръка на рамото ми. Тя не се задържа дълго там. Килорн познава границите, които съм прокарала между нас. Няма да ги престъпи.
— Тук съм, когато имаш нужда да поговориш. — Не ако, когато. — Ще те преследвам, докато го направиш.
Усмихвам се треперливо:
— Хубаво. — По въздуха се разнася прашенето на мазнина за пържене. — Надявам се, че Брий не е изял всичко.
Брат ми определено се опитва. Докато Трами помага на мама с готвенето, Брий се навърта до рамото ѝ и отмъква ивици бекон право от горещата мазнина. Тя перва ръката му, докато Трами злорадства, хилейки се самодоволно над един тиган с яйца. И двамата са големи хора, но ми се струват като деца, каквито ги помня. Гиза седи до кухненската маса и гледа с крайчето на окото си. Полага всички усилия да остане вежлива. Барабани с пръст по дървения плот на масата.