Татко е по-сдържан: обляга се на една стена с шкафове, изпънал пред себе си новия си крак. Зърва ме преди другите и ми отправя малка, тайна усмивка само за мен. Въпреки жизнерадостната сцена у него се долавя тъга.
Чувства нашето липсващо късче. Онова, което никога няма да бъде намерено.
Преглъщам, за да стопя буцата в гърлото си, отблъсквайки призрака на Шейд.
Отсъствието на Кал също се набива на очи. Не че ще стои надалеч задълго. Вероятно спи или планира следващия етап на… каквото там става.
— И други трябва да ядат — подхвърлям укорително, когато минавам покрай Брий. Бързо грабвам бекона от пръстите му. Шестте месеца не са притъпили рефлексите или импулсите ми. Ухилвам му се, докато сядам до Гиза, която сега навива дългата си коса на спретнат кок.
Брий прави гримаса, докато сяда, държейки в ръка чиния, отрупана с препечени филийки с масло. Никога не се е хранил толкова добре в армията или на Тък. Подобно на останалите от нас се възползва напълно от храната.
— Да, Трами, запази малко и за останалите.
— Сякаш наистина имаш нужда от това — отвръща иронично Трами и ощипва Брий по бузата. Накрая и двамата перват взаимно ръцете си. Деца, помислям си отново. И войници.
И двамата бяха взети на принудителна служба в армията, и двамата оцеляха по-дълго от повечето. Някои може да го нарекат късмет, но те са силни — и двамата. Умни и находчиви в битка, ако не у дома. Зад непринудените им усмивки и хлапашко поведение се крият воини. Засега се радвам, че не се налага да виждам това.
Мама сервира първо на мен. Никой не възразява, дори не и Брий. Нападам яйцата и бекона, както и чаша гъсто, горещо кафе със сметана и захар. Храната е достойна за Сребърен благородник, а аз би трябвало да знам.
— Мамо, как успя да се добереш до това? — питам между хапките яйца. Гиза прави гримаса, сбърчвайки нос при вида на храната, премятаща се из устата ми, докато говоря.
— Всекидневна доставка за цялата улица — отвръща мама и премята сплетена на плитка сиво-кафява коса през рамото си. — В цялата тази редица къщи са настанени офицери от Гвардията, важни личности и техните близки.
— „Важни личности“ в смисъл… — опитвам се да чета между редовете. — Новокръвни ли?
Вместо нея отговаря Килорн:
— Ако са офицери, да. Но редовите новокръвни живеят в казармата с останалите войници. Сметнаха, че така е по-добре. По-малко разделение, по-малко страх. Никога няма да имаме свястна армия, ако повечето войници се страхуват от човека до себе си.
Против волята си чувствам как веждите ми се повдигат изненадано.
— Казах ти, че имам специалност — прошепва той и намига.
Майка ми се усмихва широко, докато слага пред него следващата чиния с храна. Разрошва обичливо косата му и жълто-кафявите къдрици щръкват. Той смутено се опитва да ги приглади.
— Килорн подобрява отношенията между новокръвните и останалата част от Алената гвардия — казва тя гордо. Той се опитва да скрие с ръка изчервяването, предизвикано от тези думи.
— Уорън, ако няма да ядеш това…
Татко реагира по-бързо от когото и да било от нас, почуквайки протегнатата ръка на Трами с бастуна си.
— Обноските ти, момче — изръмжава. После грабва парче бекон от собствената ми чиния. — Бива го.
— Най-хубавият, който съм яла — съгласява се Гиза. Изящно, но нетърпеливо си бодва от поръсените със сирене яйца. — В Монтфорт разбират от храна.
— Пиемонт — поправя я татко. — Храната и запасите са от Пиемонт.
Запаметявам информацията и трепвам, когато го правя по инстинкт. Толкова съм свикнала да разчепквам думите на всички около мен, че го правя, без да мисля дори когато става дума за семейството ми. В безопасност си, в безопасност си; всичко свърши. Думите звучат отново и отново в главата ми. Ритъмът им ме поуспокоява.
Татко все още отказва да седне.
— Е, как е кракът ти? — питам.
Той се почесва по главата, размърдвайки се смутено:
— Ами, не мисля скоро да го връщам — казва с усмивка: нещо, рядко за него. — Нужно е известно свикване. Лечителната на повърхностни рани помага, когато може.
— Това е добре. Това е много добре.
Никога не съм се срамувала истински от нараняването на татко. То означаваше, че е жив и не е заплашен от принудителна служба във войската. Толкова много други бащи, включително този на Килорн, загинаха заради една безсмислена война, докато моят остана жив. Липсващият крак го направи кисел, неудовлетворен, мразещ инвалидната си количка. Мръщеше се по-често, отколкото се усмихваше, възприеман като озлобен отшелник от ловенето хора. Но той беше жив човек. Веднъж ми каза, че е жестоко да даваш надежда там, където не би трябвало да има никаква. Той не хранеше надежда да ходи отново, да бъде мъжът, който беше преди. Сега се откроява като доказателство за обратното и за това, че надеждата, независимо колко е малка, колко невъзможна, може все още да получи отговор.